25
Когато се дотътрих до апартамента, Кати Милър седеше пред вратата с раница между коленете.
Тя скочи на крака.
— Обадих се, но…
Кимнах.
— Родителите ми — каза Кати. — Просто не мога да остана в онази къща нито ден повече. Рекох си, че може да ме приютиш на дивана.
— Моментът не е подходящ — казах аз.
— О!
Пъхнах ключа в ключалката.
— Разбираш ли, мъча се да сглобя нещата. Както говорихме. Кой би могъл да убие Джули. И взех да си задавам въпроси. Какво знам за живота на Джули, след като вие двамата скъсахте?
Влязохме в апартамента.
— Не знам дали моментът е подходящ.
Тя най-сетне забеляза изражението ми.
— Защо? Какво е станало?
— Загубих много скъп човек.
— За майка си ли говориш?
Поклатих глава.
— Друг близък човек. Убиха я.
Кати ахна и изтърва раницата.
— Много близки ли бяхте?
— Много.
— Приятелката ти?
— Да.
— Обичаше ли я?
— Безкрайно.
Тя ме погледна.
— Какво? — попитах аз.
— Не знам, Уил. Сякаш някой убива жените, които обичаш.
Точно същата мисъл се мъчех да отблъсна. Изречена на глас, тя звучеше още по-нелепо.
— С Джули скъсахме цяла година преди убийството.
— Значи вече я беше прежалил?
Не исках отново да тръгвам по същия път.
— Какво говореше за живота на Джули, след като скъсахме? — попитах аз.
Кати се просна на дивана по хлапашки — сякаш изобщо нямаше кости. Преметна десния крак през подлакътника, отпусна глава назад и вирна брадичка. Пак беше със скъсани джинси и толкова миниатюрна блузка, че сутиенът едва не се подаваше навън. Косата й беше вързана на опашка. Няколко кичура провисваха пред лицето й.
— Замислих се — каза тя. — Ако не я е убил Кен, значи някой друг го е сторил, права ли съм?
— Права си.
— Тогава взех да разчепквам живота й по онова време. Нали знаеш, свързах се със стари приятели, мъчех се да си спомня какво ставаше с нея и тъй нататък.
— И какво откри?
— Че е била загазила здравата.
Опитах да се съсредоточа върху думите й.
— Как така?
Тя свали крака на пода и седна.
— Ти какво си спомняш?
— Че щеше да завършва колежа в Хавъртън.
— Не е вярно.
— Така ли?
— Джули напусна колежа.
Това ме изненада.
— Сигурна ли си?
— През последната година — каза тя. После попита: — Кога я видя за последно, Уил?
Замислих се. Доста отдавна беше. Така и казах.
— Когато скъсахте ли?
Поклатих глава.
— Тя ми каза по телефона.
— Наистина ли?
— Да.
— Бива си я — каза Кати. — И ти просто прие?
— Опитах се да я видя. Но тя не искаше.
Кати ме изгледа така, сякаш току-що бях изтърсил най-мизерното оправдание в историята на човечеството. И комай имаше право. Защо не бях отишъл в Хавъртън? Защо не бях настоял да я видя очи в очи?
— Мисля — каза Кати, — че Джули се е забъркала в нещо лошо.
— Какво искаш да кажеш?
— Не знам. Може би прекалявам с догадките. Не я помня много добре, но си спомням, че изглеждаше щастлива, преди да умре. Отдавна не я бях виждала тъй щастлива. Мисля, че може би е започвала да се измъква. Не знам.
На вратата се позвъни. Усетих как раменете ми провисват от този звук. Не бях в настроение за гости. Кати разбра това и скочи.
— Аз ще отворя.
Отвън стоеше куриер с кошница плодове, Кати взе кошницата и я донесе на масата.
— Има картичка — каза тя.
— Виж какво пише.
Тя измъкна картичката от миниатюрния плик.
— Някакви хлапета от „Ковенант Хаус“ изразяват съболезнованията си. — Тя извади още нещо. — Има и покана за погребението.
Но вместо да остави картичката, Кати продължи да я гледа.
— Какво има?
Тя отново прочете краткия текст. После вдигна очи към мен.
— Шийла Роджърс?
— Да.
— Твоята приятелка се е казвала Шийла Роджърс?
— Да, защо?
Кати поклати глава и прибра картичката.
— Какво ти е?
— Нищо — каза тя.
— Не ме будалкай. Познаваше ли я?
— Не.
— Тогава какво има?