— Нищо — повтори тя, този път малко по-твърдо. — Дай да зарежем темата, бива ли?
Телефонът иззвъня. Изчаках да се включи телефонният секретар. От високоговорителя се раздаде, гласът на Квадрата:
— Вдигни слушалката.
Вдигнах я.
— Вярваш ли на майка й? — попита Квадрата без предисловия. — Че Шийла имала дъщеря.
— Да.
— И какво смяташ да правиш?
Размишлявах над това още откакто го чух за пръв път.
— Имам теория — казах аз.
— Цял съм в слух.
— Може би бягството на Шийла е свързано с дъщеря й.
— Как?
— Може би се е опитвала да намери Карли, или да си я вземе. Може да е узнала, че Карли е в опасност. Не знам. Но трябва да има нещо.
— Звучи логично донякъде.
— И ако успеем да проследим пътя на Шийла — продължих аз, — може би ще открием Карли.
— Или пък ще свършим като Шийла.
— Има такъв риск — признах аз.
Отсреща настана мълчание. Озърнах се към Кати. Тя гледаше настрани и подръпваше долната си устна.
— Значи искаш да продължиш — каза Квадрата.
— Да, но не искам да застрашавам и теб.
— Както виждам, прожектира се епизодът, в който ми казваш, че мога да се отдръпна, когато поискам.
— Да, а после идва другият епизод, в който ти казваш, че оставаш с мен докрай.
— И цигулките почват да свирят — допълни Квадрата.
— Е, след като изяснихме нещата, имам да ти кажа, че току-що получих вести от Роско, наричан още Ракел. Може би е открил нещо съществено около бягството на Шийла. Какво ще речеш за една нощна разходка?
— Мини да ме вземеш — казах аз.
26
Филип Макгуейн видя на монитора своя стар враг. След миг от рецепцията му позвъниха.
— Мистър Макгуейн?
— Пусни го — каза той.
— Да, мистър Макгуейн. Не е сам, с него има…
— Пусни и нея.
Макгуейн се изправи. Имаше ъглов кабинет с изглед към река Хъдсън, близо до югозападния край на Манхатън. През по-топлите месеци край сградата преминаваха новите огромни туристически кораби с просторни каюткомпании, грейнали от неонови светлини, и надстройките на някои от тях стигаха чак до неговия прозорец. Днес обаче нищо не помръдваше по реката. Макгуейн превключваше от камера на камера, следейки движението на своя противник от ФБР Джо Пистильо и подчинената му, която се влачеше подир него.
Макгуейн харчеше много пари за охрана. И не съжаляваше. Охранителната система използваше осемдесет и три камери. Всеки, който влезеше в личния му асансьор, биваше дигитално заснет от няколко ъгъла. Но не това правеше системата уникална, а фактът, че наклонът на камерите бе проектиран за запис, при който всяко влизане на човек можеше да бъде представено и като излизане. Коридорът и стените на асансьора бяха боядисани в убито зелен цвят. Това не им придаваше красота — всъщност дори ужасно ги загрозяваше — но за специалистите по визуални ефекти и дигитална манипулация имаше огромно значение. Всеки образ върху зелен фон може да бъде изолиран и пренесен върху друг фон.
Враговете му идваха тук най-спокойно. В края на краищата това бе неговият офис. Предполагаха, че никой не е чак толкова безочлив, та да убива на своя територия. И точно в това грешаха. Безочието, самият факт, че властите ще помислят същото — плюс възможността да представи доказателства, че жертвата си е тръгнала жива и здрава — правеха мястото идеално за удар.
Макгуейн извади от най-горното чекмедже стара снимка. Отдавна знаеше, че никога не бива да подценяваш човек или ситуация. Осъзнаваше също така, че карайки врага да го подценява, може да нагласи нещата в своя полза. Вгледа се в снимката на трите седемнайсетгодишни момчета — Кен Клайн, Джон Аселта по прякор Призрака и Макгуейн. Бяха израснали в предградието Ливингстън, Ню Джърси, макар че Макгуейн живееше в единия край на градчето, а Кен и Призрака — в другия. Събраха се в гимназията, привлечени един към друг, забелязвайки сходството помежду си.
Кен Клайн беше буйният тенисист, Джон Аселта — смахнатият борец, Макгуейн — чаровният женкар и председател на ученическия съвет. Той огледа лицата на снимката. Не личеше да крият нещо. Просто трима симпатични гимназисти. И сякаш с тази фасада се изчерпваше всичко. Когато преди няколко години избухна онзи скандал с хлапетата — убийци, Макгуейн следеше с дълбок интерес реакциите на пресата. Светът си търсеше удобни оправдания. Момчетата били аутсайдери. Търпели грубости и подигравки. Липсвали им родителски грижи, играели електронни игри. Но Макгуейн знаеше, че всичко това няма значение. Днешните времена бяха малко по-различни, но на мястото на онези хлапета можеха да са те — Кен, Джон и Макгуейн — защото истината е, че няма значение дали си финансово осигурен и обичан от родителите си, дали страниш от общуване или се бориш, за да станеш душа на компанията.