Седнах на градинския стол до него и се поколебах как да подхвана темата. Дълбоко въздъхнах. Чух, че и, той стори същото. С него изпитвах великолепно чувство за сигурност. Можеше да е остарял и съсухрен — сега бях далеч по-висок и силен от него — но знаех, че ако се наложи, пак е готов да излезе напред и да поеме удара вместо мен.
И че аз няма да му попреча.
— Ще трябва да подрежем онзи клон — посочи той в тъмното.
— Да — съгласих се аз, макар че не виждах нищо.
Лъчите от плъзгащата се стъклена врата го осветяваха в профил. Гневът бе отминал, отстъпвайки място на предишната безнадеждност. Понякога си мисля, че когато Джули умря, той наистина се опита да поеме удара, но рухна по гръб. Очите му и до днес си оставаха някак изцъклени като на човек, който неочаквано е ударен в корема, без да знае защо.
— Добре ли си? — подхвърли той обичайната встъпителна фраза.
— Добре съм. Всъщност не точно добре, но…
Татко махна с ръка.
— Да, глупав въпрос.
Отново замълчахме. Той запали цигара. Татко никога не пушеше у дома. Заради здравето на децата и тъй нататък. Смукна, сетне сякаш се опомни, погледна ме и смачка цигарата.
— Няма нищо — казах аз.
— С майка ти се бяхме разбрали никога да не пуша у дома.
Не възразих. Скръстих ръце и ги отпуснах в скута си. После отсякох направо:
— Мама ми каза нещо, преди да умре.
Той завъртя очи към мен.
— Каза, че Кен още е жив.
Татко настръхна, но само за секунда. По устните му трепна печална усмивка.
— Било е от лекарствата, Уил.
— И аз си мислех така. Отначало.
— А сега?
Погледнах го право в лицето, търсейки някакви признаци за измама. Разбира се, имаше разни слухове. Кен не беше богат. Мнозина се питаха как брат ми успява да живее в укритие толкова дълго. Естествено, моят отговор бе, че няма такова нещо — че и той е умрял през онази нощ. Други, навярно повечето от хората, смятаха, че родителите ни тайно му пращат пари.
Свих рамене.
— Чудя се защо би го казала след толкова години.
— Лекарствата — повтори той. — Тя умираше, Уил.
Във втората част от отговора се криеха толкова много неща. Помълчах малко, после попитах:
— Мислиш ли, че Кен е жив?
— Не — отговори той и извърна глава.
— Мама каза ли ти нещо?
— За брат ти ли?
— Да.
— Горе-долу колкото и на теб.
— Че Кен е жив?
— Да.
— Нещо друго?
Татко сви рамене.
— Каза, че не е убил Джули. Че скоро щял да се върне, но първо имал да свърши нещо.
— Какво?
— Тя не разбираше какво говори, Уил.
— Попита ли я?
— Разбира се. Тя просто бълнуваше. Вече не ме чуваше. Успокоих я. Казах й, че всичко ще бъде наред.
Той пак извърна глава. Мина ми през ум да му покажа снимката на Кен, но се отказах. Исках да поразмисля, преди да тръгна по този път.
— Казах й, че всичко ще бъде наред — повтори той.
През стъклената врата се виждаше кубче от прозрачна пластмаса със стари цветни снимки в него, дотолкова избелели от слънцето, че се различаваха само неясни жълто-зеленикави петна. В стаята нямаше нови снимки. Нашата къща бе хваната в капан на времето, застинала на едно място преди единайсет години. Спомних си една стара песен, в която часовникът спира, когато умира старият му стопанин.
— Веднага се връщам — каза татко.
Той стана и се отдалечи, докато реши, че е изчезнал от поглед. Но аз виждах силуета му в мрака. Видях го как наведе глава. Раменете му се разтресоха. Не помнех някога да съм виждал баща си да плаче. И сега не исках да го виждам.
Обърнах се и си спомних другата снимка, която още лежеше горе — снимката на родителите ми край морето, загорели и щастливи. Запитах се дали и той не си мисли за нея.
Когато се събудих през нощта, Шийла не беше в леглото.
Седнах и се ослушах. Никакъв звук. Поне в апартамента. Чувах нормалното нощно бучене на редки автомобили по улицата осемнайсет етажа по-долу. Погледнах към банята. Не светеше. Всъщност никъде не светеше.