Понечих да я повикам, но в тишината имаше нещо крехко, нещо тънко като сапунен мехур. Тихо станах от леглото. Краката ми докоснаха дебелия килим от стена до стена — в жилищните блокове често ги използват, за да заглушат шума отдолу и отгоре.
Апартаментът не беше голям, имаше само една спалня. Пристъпих към хола и надникнах. Шийла бе там. Седеше на перваза и гледаше надолу към улицата. Гледах гърба й, лебедовата шия, прекрасните рамене, тъмните вълни на косата по бялата кожа и отново усетих как в мен нещо потръпна. Връзката ни все още беше на границата на ранното увлечение, когато животът е тъй прекрасен, когато не можеш да й се наситиш, когато тичате в парка, гледаш възхитен как трептят мускулите по корема й и знаеш, знаеш, че този трепет скоро ще се превърне в нещо по-мощно и по-прекрасно.
Преди нея бях обичал само веднъж. И то много отдавна.
— Хей — казах аз.
Тя завъртя глава съвсем леко, но това бе достатъчно. По бузите й блестяха сълзи. Виждах ги как се стичат надолу под лунната светлина. Не издаваше звук — нито хълцане, нито ридания или задавено хлипане. Просто плачеше. Аз стоях на вратата и се питах какво да правя.
— Шийла.
На втората ни среща Шийла ми показа фокус с карти. Избрах две карти, без тя да гледа, сложих ги по средата на масата, а тя събори на пода цялото тесте, без моите карти. След подвига се усмихна широко и ми протегна картите да ги видя. Аз отвърнах на усмивката. Изглеждаше някак… как да го кажа?… вятърничаво. Шийла наистина беше малко вятърничава. Обичаше фокуси с карти, вишнев сироп и училищни оркестри. Пееше оперни арии, четеше безразборно и плачеше на рекламите за филми по „Холмарк“. Умееше безпощадно да имитира Хоумър Симпсън и мистър Бърнс, макар че с подражанията на Смитърс и Ани се справяше доста по-зле. А най-много обичаше да танцува. Обичаше да затвори очи, да отпусне глава на рамото ми и да се унесе.
— Извинявай, Уил — каза Шийла, без да се обръща.
— За какво? — попитах аз.
Тя продължаваше да гледа надолу.
— Лягай си. След няколко минути ще дойда.
Исках да остана, да се опитам да я утеша. Но не го сторих. В момента тя беше недостъпна. Нещо я бе отнесло далече от мен. Всички думи и действия щяха да бъдат или безполезни, или вредни. Поне така си мислех. И аз допуснах огромна грешка. Легнах си и зачаках.
Но Шийла не дойде.
3
Лас Вегас
Проснат в леглото по гръб, Морти Майер спеше дълбоко, когато усети дулото на пистолет върху челото си.
— Събуди се — изрече нечий глас.
Очите на Морти се разшириха. В спалнята беше тъмно. Той се опита да вдигне глава, но пистолетът го притисна надолу. Извъртя очи към светещите цифри на радио будилника върху нощното шкафче. Но там нямаше будилник. Нямаше го от години. Още откакто Лиа умря. Откакто Морти продаде голямата къща в колониален стил.
— Хей, аз съм страхотен — каза Морти. — Всички го знаят.
— Ставай.
Човекът дръпна оръжието. Морти вдигна глава. Очите му привикваха с мрака и той различи, че лицето на непознатия е закрито с шал. Морти си спомни филма „Сянката“.
— Какво искаш?
— Трябва да ми помогнеш, Морти.
— Познаваме ли се?
— Ставай.
Морти се подчини. Извъртя крака и стъпи на пода. Когато се изправи, главата му клюмна. Той залитна, обзет от онова състояние, в което опиянението бавно отминава, а махмурлукът набира сила като прииждаща буря.
— Къде ти е лекарската чанта? — попита човекът.
Облекчението плъзна по жилите на Морти. Значи това било. Опита се да огледа за рана, но беше твърде тъмно.
— Ти ли? — попита той.
— Не. Тя е в мазето.
Тя?
Морти бръкна под леглото и извади кожената си лекарска чанта. Беше стара и протрита. От някогашните златни инициали вече нямаше и следа. Ципът заяждаше. Лиа му подари тази чанта по случай завършването на Колумбийския университет преди повече от четирийсет години. През следващите три десетилетия Морти работеше като интернист в Грейт Нек. Двамата с Лиа отгледаха три момчета. И ето го днес — почти седемдесетгодишен, в тая мизерна дупка, задлъжнял с пари и услуги на кого ли не.
Хазартът. Сам си бе избрал тази убийствена страст. Години наред успяваше да се побратимява с вътрешните си демони, и все пак да ги държи на разстояние. Ала накрая демоните го сграбчиха. Както винаги става. Някои твърдяха, че Лиа неволно го е насърчавала. Може би. Но след нейната смърт вече нямаше за какво да се бори. Той остави демоните да впият нокти и да вършат каквото си искат.