Имах ли време да стигна до там, да се обърна и да стрелям? Все още гледах Кати и нейния нападател. Не. Времето не достигаше. Разбрах го веднага.
Човекът се наведе и хвана Кати за косата.
Докато бързах към пистолета, аз задърпах лепенката от устата си. Тя се смъкна донякъде, колкото да изкрещя:
— Не мърдай или ще стрелям!
Той завъртя глава в тъмното. Аз вече лазех по пода. Пълзях на лакти като командос. Той видя, че не съм въоръжен и понечи да довърши започнатото. Ръката ми откри пистолета. Нямах време да се целя. Натиснах спусъка.
Гърмежът стресна врага.
Бях успял да спечеля време. Завъртях се, натискайки спусъка в движение. Онзи отскочи като гимнастик. Едва различавах сянката му. Завъртях пистолета към черния силует и продължих да стрелям. Колко куршума имаше в това желязо? Колко бях изстрелял?
Той се отметна назад, но не спря. Бях ли го улучил?
Врагът се хвърли към вратата. Изкрещях му да спре. Той не се подчини. Исках да го прострелям в гърба, но някакви остатъци от човечност не ми позволиха. Сетне той вече бе в коридора. А аз си имах и други грижи.
Погледнах Кати. Тя не помръдваше.
37
Поредният полицай — пети по моя сметка — дойде да изслуша историята ми.
— Първо искам да знам как е тя — казах аз.
Лекарят ме бе обработил набързо. Във филмите докторът винаги защитава пациента си. Казва на ченгетата, че раненият се нуждае от отдих и не може да го разпитват в момента. Моят обаче се оказа индиец или пакистанец от спешното отделение и нямаше подобни скрупули. Остави ги да започнат разпита още докато наместваше изкълченото ми рамо. Намаза с йод раните по китките. Поигра си с носа ми. Извади ножовка — не смея да мисля за какво могат да ползват ножовка в болницата — и сряза белезниците, а ченгетата през цялото време ме разпитваха. Още бях по боксерки и горнище от пижама. От болницата любезно предложиха картонени чехли за босите ми крака.
— Отговаряй на въпроса — каза ченгето.
Така продължаваше вече два часа. Адреналинът се бе разсеял и болката почваше да ме глозга до костите. Взе да ми писва.
— Добре де, хванахте ме натясно — казах аз. — Първо си сложих белезници на двете ръце. После натроших мебелите, гръмнах няколко куршума в стените, удуших я почти до смърт в собствения си апартамент и накрая сам повиках полиция. По всичко личи, че съм виновен.
— Може и тъй да е станало — каза полицаят, едър мъж със засукани мустаци, които неизвестно защо ми навяваха мисли за пеещи бръснари. Беше ми казал името си, но още на третото ченге престанах да ги запомням.
— Моля?
— Може да е хитрост.
— Значи изкълченото рамо, охлузените ръце и счупеното легло са само за отклонение на вниманието?
Той сви рамене с типично полицейски жест.
— Това не е нищо. Веднъж един тип си отряза оная работа, за да не помислим, че е убил приятелката си. Разправяше, че ги нападнала цяла тълпа черни побойници. После излезе, че искал само малко да се резне, но не пресметнал правилно.
— Страхотна история — казах аз.
— Може и сега да е същото.
— Пенисът ми е много добре, благодаря за вниманието.
— Казваш, че някакъв тип нахълтал в апартамента. Съседите чули изстрели.
— Да.
Той ме изгледа скептично.
— Тогава защо нито един съсед не го е видял да бяга?
— Може би — приемете го като съвсем случайно предположение — защото беше два часът след полунощ.
Все още седях на масата за прегледи. Краката ми висяха и започваха да изтръпват от ръба. Скочих долу.
— Накъде се запъти? — попита ченгето.
— Искам да видя Кати.
— Не вярвам да стане. — Полицаят подръпна мустака си. — В момента там са родителите й.
Той огледа лицето ми в търсене на реакция. Постарах се да не реагирам.
Мустакът му трепна.
— Баща й е доста зле настроен към теб — каза той.
— Друго не съм очаквал от него.
— Смята, че ти си го направил.
— С каква цел?
— За мотива ли питаш?
— Не, имам предвид цел, намерение. Смятате ли, че съм искал да я убия?
Той скръсти ръце и сви рамене.
— Звучи логично.
— Тогава защо ви повиках, докато още беше жива? — попитах аз. — Нагласил съм всичко по най-хитрия начин, нали? Тогава защо не съм я довършил?
— Човек не се души лесно — отвърна полицаят. — Може да си решил, че е мъртва.