Квадрата караше собствената си кола, венецианско синьо „Купе дьо Вил“ модел шейсет и осма година, което изглеждаше горе-долу толкова незабележимо, колкото би бил нашият приятел Ракел-Роско на събрание на „Дъщерите на революцията“. Както винаги, минаването през тунела „Линкълн“ представляваше истинско изпитание. Хората твърдят, че уличното движение ставало все по-лошо. Лично аз не съм чак толкова сигурен. Когато бях малък, всяка неделя пълзяхме през тунела със семейната кола. Спомням си колко мудно бе това пътуване през мрака, където от тавана висяха глупавите жълти предупредителни знаци, сякаш се нуждаехме някой да ни напомня, че трябва да караме бавно; помня стъклената кабина със служител в нея и покритите със сажди керамични плочки в мътно жълт цвят; помня как всички тревожно се взирахме напред да зърнем първия лъч дневна светлина, как най-сетне тежките гумени разделители се вдигаха да ни приветстват и ние се изкачвахме към една друга реалност, към света на небостъргачите, сякаш бяхме минали през тунел в пространството. Отивахме в цирка на Барнъм и Бейли или в мюзикхола „Рейдио Сити“ на някое от онези представления, които те зашеметяват през първите десет минути, а после си умираш от скука, висяхме на опашка за театрални билети с намаление, ровехме се из книгите в голямата книжарница „Барне и Ноубъл“ (мисля, че по онова време тя беше единствена), посещавахме Природонаучния музей или някое събитие на открито — мама харесваше най-много Септемврийското изложение на книгата на Пето Авеню.
Баща ми мърмореше за калпавото, движение, липсата на места за паркиране и вездесъщата мръсотия, но майка ми обичаше Ню Йорк. Тя копнееше за театрите, изкуствата и звънката градска суматоха. Съни бе успяла да се смали, за да намери място в задрямалата крайградска среда, но мечтите й, тия отдавна потискани копнежи, продължаваха да се спотайват под спокойната маска. Знам, че тя ни обичаше, ала понякога, докато седях зад нея в колата и гледах как се озърта навън през стъклото, почвах да се питам дали не би била по-щастлива без нас.
— Много хитро се сети — каза Квадрата.
— За кое?
— Че Соней е ревностна почитателка на Квадратната йога.
— Как мина?
— Обадих се на Соней и й обясних какъв е проблемът. Тя рече, че в „Куик Гоу“ командват двама братя, Иън и Ноа Мюлер. Завъртя им един телефон, каза какво иска и…
Квадрата сви рамене.
Аз поклатих глава.
— Ти си невероятен.
— Да. Такъв съм.
Управлението на „Куик Гоу“ се намираше в един склад край шосе 3 насред блатата в северната част на Ню Джърси. Хората често се присмиват на Ню Джърси, защото най-често употребяваните пътища пресичат тъкмо най-грозните местности на тъй наречения Градински щат. Аз съм от запалените защитници на родния край. По-голямата част от Ню Джърси е неописуемо красива, но критиците имат право в две отношения. Първо, градовете ни са отчайващо занемарени. Трентън, Нюарк, Атлантик Сити — всичките са за окайване. Малцина ги уважават. Да вземем например Нюарк. Имам приятели, които са израснали в Куинси, Масачузетс. Винаги казват, че са от Бостън. Имам приятели, които са израснали в Брин Моур. Винаги казват, че са от Филаделфия. Аз израснах само на петнайсет километра от центъра на Нюарк. Но нито казвам, нито съм чувал някой да казва, че е от Нюарк.
Второ — каквото и да говорят останалите — блатата в северната част на Джърси определено миришат. Миризмата често е слаба, но винаги се усеща. Не е приятна. Не прилича на природните миризми. Носи дъх на пушеци, химикали и препълнени септични ями. Точно този мирис ни посрещна, когато слязохме от колата край склада на „Куик Гоу“.
— Ти ли пръдна? — попита Квадрата.
Погледнах го.
— Майтап бе, само се мъча да облекча напрежението — рече той и ме поведе към склада.
Братя Мюлер въртяха бизнес за около двеста милиона долара, но споделяха мъничка канцелария насред огромното складово помещение. Бюрата им, купени сякаш на разпродажба от някоя прогимназия, бяха опрени едно срещу друго. Дървените им столове датираха още отпреди появата на ергономичната мебел. В канцеларията нямаше нито компютри, нито факсове или фотокопирни машини — само бюрата, няколко високи метални шкафа и два телефона. И четирите стени бяха стъклени. Братята обичаха да гледат контейнерите и електрокарите. Пет пари не даваха, че някой може да ги зяпа отвън.