— Никога не си влизал в затвора — каза баща ми.
— Вярно, вярно, абсолютно сте прав, мистър Клайн. Бях — Призрака изобрази кавички с костеливите си пръсти — хоспитализиран. Знаеш ли какво означава това, Уили? За да излекуват едно дете, заключват го с най-смахнатите отрепки, които някога са осквернявали окаяната ни планета. Тими, първият ми съквартирант, беше пироман. На крехката възраст тринайсет години изгорил родителите си живи. Една нощ задигна кибрит от пияния надзирател и подпали леглото ми. Три седмици лежах в лазарета. А когато трябваше да ме върнат, бях готов сам да се подпаля.
По Медоубрук Роуд се зададе кола. Видях отзад малко момченце, настанено на детска седалка. Нямаше вятър. Дърветата стърчаха неестествено неподвижни.
— Беше много отдавна — тихо каза баща ми.
Призрака присви очи, сякаш обмисляше отговора много внимателно. Накрая кимна.
— Да, да, много отдавна. Отново сте прав, мистър Клайн. А и какъв ли живот имах у дома? Така де, на какво можех изобщо да се надявам? Станалото изглеждаше едва ли не като благословия — да ида на терапия, вместо да живея със стария, дето ме биеше.
В този момент осъзнах, че Призрака говори за убийството на Даниъл Скинър — побойника, намушкан с кухненски нож. Но най-силно ме изненада и порази това, че той беше почти като хлапетата, на които помагахме в „Ковенант Хаус“ — грубост и насилие у дома, ранна среща с престъпността, психоза под една или друга форма. Опитах се да го видя точно така, сякаш е просто едно от децата. Но видението изчезна веднага. Той вече не беше хлапе. Не знам кога прекрачват чертата, на каква възраст се превръщат от отчаяни деца в дегенерати, за които дори и затворът е малко.
— Хей, Уили.
Призрака се опита да ме погледне в очите, но баща ми отново застана отпред. Хванах го за рамото, сякаш исках да кажа, че мога да се справя и сам.
— Какво? — попитах аз.
— Нали знаеш, че бях — той отново имитира кавички — хоспитализиран още веднъж?
— Да — казах аз.
— Ти тъкмо беше постъпил в гимназията. Аз бях в последния клас.
— Помня.
— През целия си престой в болницата имах само едно свиждане. Знаеш ли с кого?
Кимнах. С Джули.
— Как ти се струва тази ирония на съдбата?
— Ти ли я уби? — попитах аз.
— Само един от трима ни е виновен.
Баща ми пак застана пред мен.
— Стига толкова — каза той.
Аз прекрачих встрани.
— Какво намекваш?
— За теб намеквам, Уили. За теб.
Това съвсем ме обърка.
— Как така?
— Стига толкова — повтори баща ми.
— Ти трябваше да се бориш за нея — продължи Призрака. — Трябваше да я защитаваш.
Макар че идваха от този безумец, думите се впиха в гърдите ми като щик.
— Защо си дошъл? — попита баща ми.
— Откровено ли, мистър Клайн? И аз не знам.
— Не закачай семейството ми. Ако искаш някого, вземи мен.
— Не, сър, не искам вас. — Той огледа баща ми и аз усетих как нещо студено се стяга в корема ми. — Мисля, че в този вид ми харесвате повече.
Призрака леко махна с ръка и навлезе между дърветата. Видяхме го как навлиза все по-навътре, как постепенно се губи в сенките, докато накрая изчезна като истински призрак. Постояхме още минута-две. Дишането на баща ми звучеше задавено и глухо, сякаш долиташе от дълбините на пещера.
— Татко.
Но той вече бе тръгнал напред по пътеката.
— Да се прибираме, Уил.
42
Баща ми не пожела да говори.
Когато се върнахме в къщата, той отиде право в спалнята, която бе споделял с майка ми почти четирийсет години, и затвори вратата. В главата ми нахлуваха толкова много спомени. Опитах се да ги обуздая, но те бяха неудържими. Мозъкът ми заплашваше да изключи. И все пак не знаех достатъчно. Поне засега. Трябваше да узная още.
Шийла.
Имаше още една личност, способна да хвърли светлина върху загадката около моята любима. Затова се извиних, казах довиждане и потеглих обратно към града. Хванах метрото за Бронкс. Небето притъмняваше и онзи квартал не бе за препоръчване, но за пръв път в живота си превъзмогнах страха.
Още преди да почукам, вратата се открехна леко.
— Той спи — каза Таня.
— Искам да поговоря с теб — казах аз.
— Нямам какво да кажа.
— Видях те на възпоменателната церемония.
— Махай се.
— Моля те — настоях аз. — Важно е.