— Но да не избързваме, Уил. И недей да ме разбираш погрешно. Не смятаме, че брат ти е убил когото и да било.
Това бе поредният удар.
— Но ти току-що каза…
Той вдигна ръка.
— Първо ме изслушай докрай, бива ли?
Пистильо пак стана. Виждах, че се нуждае от време.
Лицето му беше изненадващо деловито, дори спокойно, но само защото стискаше яростта си с желязна ръка. Питах се дали дори желязото може да издържи. Питах се колко често тази ярост избухва, щом погледне към племенниците и сестра си.
— Брат ти работеше за Филип Макгуейн. Предполагам, че знаеш кой е той.
Не исках да му отстъпвам дори в дреболиите.
— Продължавай.
— Макгуейн е по-опасен от твоя приятел Аселта, защото е много по-хитър. ОБОП го смята за една от големите криминални фигури по Западното крайбрежие.
— ОБОП?
— Отдел за борба с организираната престъпност — поясни Пистильо. — Още съвсем млад, Макгуейн усетил какво се задава. Ако зависи само от приспособяването, този тип ще оцелее при всякакви условия. Няма да навлизам в подробности за сегашното състояние на организираната престъпност — новите руснаци, Триадата, китайците, старите италианци. Макгуейн през цялото време беше на две крачки пред конкуренцията. Още преди да навърши двайсет и четири, стана шеф на престъпна група. Работи във всички класически области — наркотици, проституция, лихварство — но се е специализирал най-вече в корупцията, а търговията с наркотици изнася към по-спокойни места.
Спомних си думите на Таня, че Шийла е пласирала дрога в Хавъртънския колеж.
— Макгуейн уби зет ми и неговия партньор Къртис Англър. Брат ти беше замесен. Арестувахме го за по-дребни провинения.
— Кога?
— Шест месеца преди убийството на Джули Милър.
— И защо не съм чул за това?
— Защото Кен не ти е казал. И защото не ни трябваше брат ти. Искахме Макгуейн. Затова завербувахме Кен.
— Завербувахте го?
— Предложихме му съдебен имунитет срещу сътрудничество.
— Искали сте той да даде показания срещу Макгуейн?
— Не само. Макгуейн беше предпазлив. Не разполагахме с достатъчно доказателства, за да го обвиним в убийство. Трябваше ни информатор. Затова сложихме на Кен микрофон и го пратихме обратно.
— Искаш да кажеш, че Кен е работил под прикритие за вас?
В очите на Пистильо припламна зловеща светлинка.
— Само недей да му слагаш ореол — отсече той. — Онази отрепка, брат ти, не беше полицейски служител. Беше най-обикновен престъпник, опитващ се да си спаси кожата.
Кимнах и си напомних още веднъж, че всичко това може да излезе лъжа.
— Продължавай — повторих аз.
Той посегна и си взе курабийка от масата. Сдъвка я бавно и отпи глътка чай.
— Не знаем какво точно е станало. Мога да ти предложа само работна хипотеза.
— Добре.
— Макгуейн е узнал. Трябва да разбереш. Макгуейн е брутално копеле. За него убийството винаги е възможен вариант — все едно че решава дали да мине през тунела „Линкълн“ или „Холанд“. Въпрос на удобство, нищо повече. Той не изпитва каквото и да било.
Сега виждах накъде отива разговорът.
— Значи ако Макгуейн е разбрал, че Кен ви предава сведения…
— Лека му пръст — довърши Пистильо. — Брат ти знаеше какво рискува. Следяхме го, но една нощ той просто избяга.
— Защото Макгуейн е открил?
— Да, така смятаме. После се появи във вашата къща. Не знаем защо. Вероятно е смятал мястото за сигурно, защото Макгуейн никога не би предположил, че той ще подложи близките си на риск.
— А после?
— Вече трябва да се досещаш, че и Аселта работеше за Макгуейн.
— Щом казваш.
Той не обърна внимание на иронията.
— Аселта също имаше какво да губи. Ти спомена за Лора Емърсън, другото убито момиче от девическото дружество. Брат ти ни каза, че Аселта я е убил. Беше удушена, което е любимият метод на Аселта. Според Кен тя разбрала за търговията с наркотици в колежа и се готвела да съобщи.
Аз направих гримаса.
— И затова са я убили?
— Да, затова. Какво очакваш от тях? Да я черпят един сладолед ли? Те са чудовища, Уил. Набий си го в тъпата тиква.
Спомних си как Фил Макгуейн идваше у дома да играем „Риск“. Винаги печелеше. Беше тих и наблюдателен — от онези момчета, които те карат да си припомниш поговорката за тихата вода. Мисля, че по някое време го избраха за председател на класа. Силно ме впечатляваше. Призрака беше смахнат и му личеше. От него можеше да се очаква каквото и да било. Но Макгуейн?