Джоз се усмихна.
— Може би ще избягаме в скалите. А може и да се сражаваме.
— Аз ще се бия заедно с тебе — заяви Фейд. — Ние ще нападнем космическия кораб на Базовите и ще преодолеем топлинните им лъчи. Ще нахълтаме през всички отвори и ще хванем за носа първия мародер, който се покаже навън.
— В първата точка стратегията ти се нуждае от подобряване — каза Джоз. — Как смяташ да намериш нос на някой Базов, а?
— В такъв случай, ние ще ги хванем за… — тя чу някакъв шум и обърна глава.
Джоз побягна към входа. Старият Вайф бързаше насам.
— Ти ми заповяда да те извикам, когато някаква бутилка се обърне или разбие. Преди не повече от пет минути се счупиха две…
Джоз блъсна Вайф и побягна по коридора.
— Какво значи това? — попита Фейд. — Вайф, с какво го развълнува чак толкова?
Вайф поклати глава.
— Аз съм по-удивен от тебе. Той ми показа бутилките и ми заповяда да ги следя ден и нощ. Така и направих. Освен това ми нареди, веднага да го известя, ако някоя бутилка падне или се разбие. Помислих си, нима Джоз ме смята за толкова стар, че може да ме занимава с такава измислена работа, като наблюдаването на някакви си там бутилки. Аз наистина съм стар, ръцете ми треперят, но мозъкът ми още е свеж. За мое учудване бутилките наистина се разбиха. Обяснението е много просто — паднаха на пода. Не зная, какво значи това. Аз само изпълнявам заповедите.
Фейд го слушаше с нетърпение.
— Къде са тези бутилки?
— В кабинета на Джоз.
Фейд побягна така бързо, колкото и позволяваше тясната рокля. Зави в напречния тунел, пое през мостика Пътя на Керген и се отправи към апартамента на Джоз. В приемната на пода лежаха разбитите бутилки. Тя влетя в кабинета и застина изумена. Тук нямаше никой. Като забеляза, че библиотечния икаф не се намира на обичайното си място, внимателно пресече стаята и погледна в работилницата.
Пред очите и се разкри доста странна картина. Джоз седеше в небрежна поза и студена усмивка на лицето, а Свещеният напразно се опитваше да премине една решетка, която бе паднала от стената и бе затворила тайния вход. Накрая мъчещият се Свещен се обърна, бързо погледна Джоз и тръгна към вратата на кабинета.
Фейд затаи дъх и се отдъпна.
Свещения се появи в кабинета и се насочи към изхода.
— Само за миг — каза Джоз. — Искам да си поговорим.
Свещеният се спря и въпросително погледна Джоз. Лицето на този млад човек беше прекрасно, но бледо. Кожата на скулите изглеждаше прозрачна, а големите сини очи сякаш бяха погълнати от нищото. На ръст беше едър, но ръцете му бяха тънки и пръстите трепереха от нервна възбуда. По гърба му, почти до кръста, висеше дълга грива от кестеняви коси.
Джоз нарочно седна бавно, без да отдръпва погледа си от Свещения. Заговори спокойно, но в гласа му се усещаха зловещи нотки.
— Намирам поведението ти за не особено дружелюбно. — Тази фраза не изискваше отговор и Свещеният премълча. — Седни, моля те — каза Джоз и посочи скамейката. — Доста неща ще трябва да ми обясниш.
Не беше ли това само резултат на въображението на Фейд? Или наистина в очите на Свещеният пламна огънче и веднага изгасна? Той отново не каза нищо. Джоз, подчинявайки се на правилата на водене на разговори със Свещените, запита:
— Не искаш ли да седнеш?
— Това не е важно — отвърна Свещеният. — Щом сега стоя, то аз ще си стоя.
Джоз се изправи и извърши нещо безпрецедентно. Блъсна към Свещения скамейката, като го удари с нея отзад под коленете. Човекът почти надна на нея.
— Понеже ти сега седиш, то можеш и да продължиш да седиш.
Свещеният отново стана.
— Ще постоя прав.
— Както искаш — сви рамене Джоз. — Трябва да ти задам няколко въпроса и се надявам да ми отговориш точно.
Свещеният премига като сова.
— Ще ми отговориш ли точно?
— Да, но предпочитам да се върна по същия път, по който дойдох.
Джоз сякаш не обърна внимание на забележката му.
— Първо, защо дойде в кабинета ми?
Свещеният внимателно заговори с тон, какъвто се употребява при разговор с дете:
— Езикът ти е нещо смутен. Аз също съм смутен и не мога да отговоря, понеже съм задължен да говоря само истината.
Джоз седна на масата.
— Няма защо да бързаме. Готов съм за дълъг разговор. Позволи ми да те запитам, имаш ли важни причини, които са те заставили да влезеш в кабинета ми и които ти можеш да обясниш?
— Да.
— И много ли са тези причини?
— Не зная.
— Повече от една ли?
— Може би.
— По-малко от десет?
— Не зная…
— Зако отговаряш неопределено?
— Аз не отговарям неопределено.
— Тогава защо не казваш точното количество причини?
— Защото го няма.