Първото помещение се оказа нещо като своеобразно антре. Вътрешната врата се оказа затворена. Джоз се плъзна напред и погледна през някакъв правоъгълен отвор. Ървис Карколо и рицарите му се бяха струпали до противоположната стена и около тях двадесетина тежковъоръжени стесняваха обрача. Група Базовите стоеше настрани в една ниша и наблюдаваше спокойно ставащото.
Карколо и хората му още не бяха напълно победени — Джоз видя как самият Карколо се хвърли напред, но вълна от енергия го наказа като го отхвърли назад и залепи към стената.
Един от Базовите забеляза Джоз и размаха предните си крайници. Загърмя сигнал за тревога и външната врата се затвори. Капан ли бе? Джоз направи знак на четирима от хората си. Те изтичаха напред и насочиха пленените бластери. Джоз махна с ръка. Силна миризма изпълни помещението. Но вратата трудно поддаваше.
— Още веднъж! — Бластерите изгракаха и вътрешната врата изчезна. В образувания пролом нахлуха оръженосците, които често стреляха с оръжията си. Пурпурните вълни енергия връхлетяха хората на Джоз. Те се развикаха, гърчеха се, обхващаше ги слабост и падаха на пода с изтръпнали немощни ръце и изкривени лица. В този миг напред се втурнаха Мегерите. С рев лавината им измете от пътя си противника и нахлу в съседното помещение. Пред нишата с Базовите драконите спряха като че ли в някакво изумление. Хората до стената замряха, дори Карколо гледаше като омагьосан. На Базовите се противопоставяше потомството им.
Мегерите зловещо тръгнаха напред. Базовите с ужас размахаха предните си крайници. А драконите нахлуха в нишата и нададоха ужасния си рев. Джоз не издържа гледката и отвърна поглед. Касапницата бързо свърши и в нишата настана пълна тишина. Джоз се обърна към Ървис Карколо, който го гледаше онемял от болка и гняв, разочарование и умора.
Накрая надмогна себе си и направи заплашителен и яростен жест.
— Изчезвай! — изхърка той. — Аз завладях кораба! Ако не искаш да се удавиш в кръвта си, остави моята плячка на мира!
Джоз само презрително подсвирна и обърна гръб на Карколо, но той с проклятия се хвърли напред. Баста Хейвън го хвана за плещите и дръхна назад. Карколо се дърпаше яростно, но помощникът му шепнеше нещо в ухото и той се успокои.
През това време Джоз разглеждаше помещението. Стените бяха сиви, подът — покрит с еластичен черен материал. Източник на светлина не се виждаше, но отвсякъде бликаше светлина — дори и от самите стени. Въздухът беше прохладен и имаше остър и неприятен мириз. Джоз се разкашля и в главата му зашумя… Насочи непослушните си крака към изхода и заповяда на войската си:
— По-бързо навън, те искат да ни отровят!
С мъка се добра до стълбата и глътна свеж въздух. Хората му и Мегерите го последваха, а накрая вървеше Карколо със свитата си. Под корпуса на огромния кораб спряха, дишаха тежко, а очите им сълзяха и краката им се подгъваха.
Над тях, като не им обръщаха внимание или просто бяха забравили за присъствието им, оръдията на кораба дадоха поредния си залп. Върхът в който се намираха апартаментите на Джоз напълно се срути. Сега скалите представляваха купчини раздробена каменна маса, издигаща се около тъмна дупка. А в нея Джоз забеляза някакво съоръжение, блестящ предмет, който… Но вниманието му бе привлечено от зловещи звуци зад гърба му. От втория люк на кораба изтичаха тежковъоръжени — три отряда по двадесет души, съпровождани от оръженосци с четирите познати вече механизми на три колела.
Джоз се огледа с отчаяние. Погледна войската си — тя не беше в състояние нито да напада, нито да се отбранява. Единствената възможност бе бягството.
— Отивайте в клисурата Клибърн! — заповяда Джоз.
Като се блъскаха един друг и поклащаха на непослушните си крака, остатъците на двете армии започнаха да отстъпват под приклритието на корпуса на кораба. Тежковъоръжените ги преследваха, но без особено да бързат.
Заобиколиха кораба и внезапно спряха — входът в клисурата бе затворен от четвърти отряд тежковъоръжени, оръженосците им и механизмите.
Джоз погледна наляво и надясно, нагоре и надолу по долината. Накъде да бягат? Къде са спасителните канари? Те повече не съществуваха. Вниманието му бе привлечено от бавно но мощно движение в дупката, която преди беше скривана от скалите. Напред се подаде черен предмет. От него излетя млечнобял лъч и докосна диска на края на кораба. Вътре в корпуса се раздаде грохот на разрушаващи се машини. И двата диска на кораба престанаха да светят; превърнаха се в нещо сиво и мътно. Корабът беше мъртав и масата му, внезапно останала без подпори, тежко бухна на земята.