Докато се мъчеше да надвие бликналите внезапно сълзи, Хокану махна на пратеника, че е свободен. Джикан се появи като повикан с магия, бързо се справи с проблема с освежителната храна и напитки и с връчването на костения знак, който куриерите получаваха в признание за изпълнените им мисии, и щом приключи, загледа съпруга на господарката си в очакване. Хокану не беше помръднал, освен да смачка в шепата си обрамчения с червено свитък.
— Новината е лоша — каза съчувствено Джикан.
— Баща ми — отвърна безизразно Хокану. — Умрял е в съня си, без болка, от естествена смърт. — Затвори очи за миг, отвори ги и добави: — Нашите врагове все пак ще злорадстват.
Джикан опипа пискюлите на пояса си, нерешителен, угрижен и смълчан. Беше срещал Камацу от Шинцаваи. Познаваше добре хадонрата на лорда. Най-трайното почитание, което успя да измисли, не беше обичайното, нито най-елегантното. Все пак го изрече:
— Той е човек, който ще липсва на слугите си, млади господарю. Обичаха го много.
Хокану вдигна очи, помръкнали от мъка.
— Баща ми беше такъв, да. — Въздъхна. — Не насилваше никой човек или звяр. Сърцето му беше голямо. Също като Мара, той виждаше отвъд традицията. Той ме научи на всичко, което съм.
Джикан остави мълчанието да се проточи, след това подхвърли предпазливо:
— Господарката е в работилницата с майстора на играчки.
Новият Господар на Шинцаваи кимна и тръгна да потърси жена си, за да й съобщи ужасната новина. Повече от всякога наследникът, който Мара трябваше да роди, се оказваше важен. Защото макар Хокану да имаше братовчеди в изобилие и дори двама-трима незаконни племенници, никой от тях не бе отраснал с широкия мироглед на осиновилия го баща. Никой от тях не притежаваше проницателността и ясната мисъл на мъжа, който беше дясната ръка на император Ичиндар.
Работилницата ухаеше на дървени стърготини, смоли и лютивина на туткал от нийдра. Имаше десетки рафтове с парцали, кошове с пера и спретнато подредени дърводелски инструменти, сред които и един безценен метален нож, внесен от варварския свят, с който Мара си беше спечелила трайното възхищение и услугите на Оркато, майстор на играчки, гений и хитрец със склонност към мръсни шеги и пиене. Мара пренебрегваше грубостта му, склонността му да забравя за женствеността й и да говори с нея като равен и вонята му на пот и семена тека, с които подправяше храната си.
Когато Хокану влезе, Мара и майсторът се бяха навели над висока до кръста дървена машина, около която бе подредена армия от боядисани дървени войничета.
— Ето — рече Оркато с треперливия си старчески глас, в който също тъй се таеше детински ентусиазъм. — Ако дръпнеш ето тази връв и освободиш ето онзи лост, господарке, ще разбереш дали сме си губили времето.
Гласът му бе в противоречие с нечестивия блясък на радост в очите му. Разчорлена, с натежал корем, Мара нададе съвсем неуместен за благородничка боен вик и дръпна въженцето.
Машинарията на пода реагира с изщракване, изпукване и изплющяване на жила, дърво и ракита. Беше макет на машина, предназначена да мята камъни над стените на обсаден град, но не изпълни предназначението си. Вместо това метателният й лост се завъртя в дъга и хвърли зарядите си сред близките редици, тоест по своите войници. Играчките се разхвърчаха, а камъчетата заотскачаха от стените. Хокану се присви от рикошетите и потръпна от невъздържания радостен вик на Мара.
Майсторът на играчки се закикоти от удоволствие и извади от един джоб под престилката си от кожа на нийдра плоско шишенце.
— Тост за Боговете на шегата и хитрината! — Предложи глътка на господарката и замръзна, като видя Хокану на прага. — Направихме го, милорд — заяви гордо. — Намерихме начин да обърнем увлечението на Джиро по машините срещу собствените му войски. — Удари дълбока глътка и предложи шишето на господаря.
Мара забеляза напрегнатото лице на Хокану и попита разтревожено:
— Какво е станало?
Заобиколи с издутия си корем машината играчка и прекрачи пръснатите войнишки редици.
Изтръпнал от внезапно изцедилата се от лицето й радост, Хокану затърси думи.
— Богове — промълви Мара, щом стигна до него и непохватно потърси прегръдката му. — Баща ти, нали? — Придърпа го към себе си и той усети трепета й и разбра, че тъгата й е искрена. Баща му беше обичан навсякъде. Промълви вдървено: