Пръстите й се стегнаха върху влажния й халат сякаш за да спрат ритането на нероденото дете. Обзе я неопределим страх от силите, които действаха срещу всички тях, Акома, Шинцаваи и императора, сили, които нито щяха да изчакат, нито да се смирят, докато бебетата наследници изживеят нужните години и отраснат.
Носилката се люшна и се спусна на земята със съвсем леко друсване. Носачите дръпнаха завесите и Мара видя огрения от ослепителната светлина мрамор. Стигнали бяха в двореца. Толкова дълбок бе унесът й, че едва сега забеляза, че шумът на тълпите е станал далечен: хората от простолюдието все още викаха и я зовяха, но отдалеч, оттатък позлатената порта, водеща към Имперския квартал.
— Господарке? — каза Сарик, Първият съветник на Акома, и й подаде ръка, за да й помогне да стане.
Инкомо не беше с тях — беше с Хокану, за да му помогне да прецени машинациите на гостите, които щяха да се стекат в именията на Шинцаваи за погребението. Макар и все още млад, Сарик бе научил много, след като бе оставил войнишките редици, за да поеме службата при Акома. Мара дълго се беше колебала, преди официално да го удостои с поста, и за известно време бе обмисляла Инкомо за мястото, след като той беше служил в тази роля за Минванаби. Но накрая се бе доверила на преценката на предшественичката му: въпреки че постоянно го гълчеше, Накоя, предишната Първа съветничка на Мара, имаше високо мнение за гъвкавия му ум и бърз усет. Сарик се доказваше като добър избор. Мара вдигна глава и се вгледа в кестенявите му очи. Той й отвърна с твърд поглед и усмивка също като на братовчед му Люджан.
— За какво мислиш, милейди? — Блясъкът в очите издаде фалшивата невинност във въпроса и щом видя, че господарката му го е забелязала, той се усмихна хитро. Също като Люджан, Сарик често си позволяваше дързост, близка до безочливост.
Сухо, докато оглеждаше добре скроения му, но иначе прост пътен халат, тя каза:
— Мисля, че трябва да поработим над усета ти за официално облекло.
— Твърде зает бях да си спечеля поста, за да намеря време за шивачи, господарке. Ще се погрижа за официално облекло веднага. — Пак се ухили. — Нямаше как да използвам церемониалните одежди на старата баба.
Жегната от мисълта за старата Накоя, в която се таеше повече спомен, отколкото скръб, Мара каза:
— Прекалено си самоуверен, след като, доколкото мога да видя, вече си изгубил моя наследник от опеката си.
— Джъстин? — Сарик изненадано повдигна вежди и се огледа. Момчето наистина беше изчезнало, макар да беше тук само допреди миг. Би трябвало да е предвидил това след кавгата, избухнала преди малко, когато Джъстин бе принуден да се вози на носилка, вместо предпочитания от него превоз, тоест кацнал на широките рамене на Люджан в челото на процесията. Това, че на откритите улици с тълпите хора, излезли навън да се възхитят на Слугата, едно изложено на погледите на всички момче представляваше изкусителна мишена за вражески убийци, не означаваше нищо предвид детинската му склонност към приключения.
Бърз оглед на мраморния двор и красивите дървета показа няколко сводести входа, през които момчето можеше да се е втурнало и да се скрие.
— Е — каза със съжаление Мара, — едва ли ще се убие в двореца, охраняван от две хиляди Имперски бели. — Нямаше нужда да добавя, че със сигурност ще затъне до уши в друга беля. А и след като самият император излизаше да я поздрави, да заповяда на войниците си да се разтърсят, преди да приключат полагащите се официалности с посрещането, щеше да е оскърбление.
Тя оправи пояса си, вдигна брадичка и пристъпи напред, за да се поклони пред Небесната светлина.
Самият Ичиндар подаде ръка да й помогне да се изправи, понеже натежалото й тяло й причиняваше неудобство. Допирът му беше топъл и сякаш всяка кост в ръката му можеше да се усети. Мара се усмихна и се взря в лицето му, рано набръчкано от грижи. Ичиндар понасяше цялата тежест на властта и отговорността. Беше се изгърбил повече, отколкото когато го бе видяла за последен път, и очите му изглеждаха по-големи, защото лицето му бе отслабнало. Лишен от осанката на воин, той разчиташе на кройката и пищността на халата си да придадат на фигурата му необходимото величие на сана. Днес сякаш бе обгърнат в диамантения блясък на дреха с втъкани в нея безценни сребърни нишки. Косата му бе пусната свободно под внушителен накит за глава със златни пера, а на врата, китките и кръста си носеше блестящо злато. Очите му бяха топли и светли.