Аракаси знаеше, че работата му е добра. Никой не би трябвало да е свързал пияния гуляйджия с поредния опърпан странстващ работник, вървящ през узрелите нивя с клюмнала в жегата глава. Все пак се потеше. Мъжът, когото искаше да порази, беше най-потайният индивид в цялата империя и най-добре охраняваният. Имаше лордове, загинали само защото са видели лицето на обаджана.
Тасайо от Минванаби беше единственото изключение, а подкупите, които беше платил в метал, звучаха легендарно, ако човек не знаеше, че е водил незаконна контрабанда през годините си военна служба отвъд разлома.
Пробивът в патрула скоро щеше да дойде. Аракаси задъвка ивица сушено месо, макар апетитът да го беше напуснал. Храната вече бе само за оцеляване. А може би щеше да е последната храна в живота му.
Изгълта последните си припаси и залегна в мократа пръст. Затвори очи и насочи сетивата си в нощта; чуваше всеки звук и насекомо и надушваше натежалата във въздуха влага. Всяка промяна щеше да го завари готов. Изборът на момента изискваше абсолютна съсредоточеност. Мислите му се опитваха да се зареят, размътени от някакво ново, безформено предчувствие, което не можеше да назове.
Тази ненормалност го обезпокои, но не можеше да я проучва, защото моментът бе дошъл. Хрущенето на сандали мина по чакълената пътека точно от другата страна на стената. Десет секунди, двайсет секунди, трийсет: Аракаси се понесе в нощта като призрак.
Скок над стената, после прекоси градината, като прескачаше пътеките и стъпваше по плочестите бордюри на цветните лехи, за да не остави следи по ситния подравнен чакъл. Между дърветата примига светлина. Аракаси залегна по корем и пропълзя под арката на декоративен мост. Водата в малкия поток беше висока по това време на годината и ромонът й приглуши плясъците му. Едва имаше място под централната греда, за да задържи лицето си над повърхността. Шуртенето на водата прикри учестения му дъх. По пътеката идваха група мъже. Четирима носеха черното на убийци, а белите пояси издаваха, че са с почетен ранг. Други двама се движеха през градината, като пазеха групата по фланговете. От двойката, която пазеха, единият беше слаб, облечен в коприна, изтъкана с шарката на цветето хамой, и очите му шареха нервно. Но вниманието на Аракаси бе привлечено от другия.
Беше едър, широк в кръста, но без никаква тлъстина. Носеше широк кафяв халат и не беше спуснал качулката си, така че се виждаше лице, което извън дома никога нямаше да е открито. Мъжът, който преди можеше да се е преструвал на странстващ жрец или монах, гордо беше изложил на показ дългия перчем, прогласящ върховния му ранг. Бръснатият му череп бе покрит със сложни червени татуировки, които можеха да красят само главата на обаджан.
В тъмното под моста, докато стъпките тътнеха и скърцаха по дъските, Аракаси се ухили, разбрал, че работата му не е отишла напразно. Намираше се достатъчно близо за удар по владетеля на тонга Хамой.
Но сега не беше моментът за удар. Охраната разбутваше храстите от двете страни на пътеката. Необичайно високата вода правеше кътчето под моста твърде малко, за да подслони човек, без да бъде задърпан от течението. И всъщност никой обикновен, скрил се под моста злодей не можеше да се е вклинил над потока, задържайки се с лакти за страничните греди. Аракаси пренебрегна болката в схванатите си мускули. Сега в резиденцията на имението имаше двайсет и четирима убийци. Затаи ликуването си. Дори някой случаен лъч светлина, блеснал на зъбите му, можеше да го издаде. Осемнайсет или двайсет и четирима, беше си напъхал главата в устата на харулт и предизвикваше най-опасния хищник в империята да захапе.
Свитата на обаджана отмина — вероятно към павилиона до градинската стена. На Аракаси му оставаше цяла нощ чакане. В последния час преди разсъмване щеше да се опита да проникне в къщата. Защото имаше само един начин, по който да проникне в това гнездо на убийци. А след това, знаеше го, нямаше никакъв безопасен изход.
Нощта най-сетне започна да си отива. Аракаси потръпваше от умора. Благодари на Чочокан, Добрия бог, че патрулите не бяха променили обичайния си маршрут с идването на обаджана.
Следващият часовой пристигна по график, Аракаси надникна изпод моста и щом пазачът стигна до границата на полезрението му, безшумно се измъкна на открито. Тежката роса щеше да прикрие капките, пръснати от мократа му дреха. Задвижи се бързо, знаеше, че трябва да остане на равно разстояние между двама мъже, готови да убият всеки, когото зърнат. Ако този напред спреше, за да се почеше, или другият отзад тръгнеше малко по-бързо от обичайното, Аракаси можеше да умре преди да е разбрал, че са го разкрили.