Устоя на изкушението да забърза. Малко ситуации налагаха такова прецизно самообладание. Данъкът, който трябваше да плати за вече изчерпаните си сили, беше огромен.
След още двеста крачки се свлече на земята, затаи дъх и наостри слух, за да чуе всеки възможен знак, че е видян. Не прозвуча никакъв сигнал за тревога. Огледа небето. Предутринната сивота вече изсветляваше. От опит знаеше, че часовоите най-трудно виждат призори и по здрач, когато всичко се размива в смътни сенки.
Покрай него минаха стъпки, само на разтег от позицията му. Но стражът бе насочил вниманието си към външната стена, а не към земята вляво от краката си. А Аракаси се беше превърнал в сянка в тревата до къщата, затаил дъх и напрегнат, готов да се задвижи.
Пазачът спря. Аракаси започна да отброява, плувнал в пот. На определен брой пазачът продължи напред. Аракаси веднага скочи, извади от колана си тънко въже и хвърли тежестта в края му нагоре през един клон, извит към къщата между терасите, на които имаше други пазачи. Открит от три страни, разполагаше само със секунди, преди следващият патрул да се появи от ъгъла. Късметът трябваше да е господарката му тук. Метна се нагоре, като се задържа плътно до дебелия ствол, за да избегне шумоленето на листата.
Наблюденията му вече бяха безполезни. Нямаше как да проникне в живота вътре в къщата, тъй че нямаше никакво знание за подредбата вътре, освен предполагаемия напречен план, съставен от наблюдението на влизащи и излизащи слуги.
Чу гласове и разбра, че домашният персонал се е събудил. Скоро готвачи и слуги щяха да тръгнат по задачите си.
Издърпа се нагоре по клона. Трябваше да внимава. Това дърво беше такаи, а клоните на такаи бяха слаби и се чупеха. Листата бяха рехави и предлагаха малко прикритие. Аракаси запълзя под гредите на балкона със стражите. Необходимостта да пази тишина стягаше мускулите му, сдържаният дъх го пареше като огън в гърдите.
Къщите на Келеуан обикновено се строяха с пространство между покрива и тавана, за да излиза горещината под стрехите. Тази къща не трябваше да е по-различна, но можеше да е добавено дървено скеле за повече здравина. Вече не му оставаше никакво безопасно убежище, а и не можеше да тръгне обратно с някакъв шанс за спасение. Небето можеше да е изсветляло до сребристо, но сумракът под покривните греди беше пълен. Аракаси залази в сенките.
Пътят навътре, за който се беше надявал, наистина съществуваше, но както беше подозирал, тънки дървени летви пречеха на пълзенето му в пространството между плочестия покрив горе и гипсовия таван на стаите долу. Аракаси извади един от редките си ножове за мятане. Стоманата можеше да издържи на усилието от изтръгването на летвите при жлебовете в краищата им, където цурански нож от втвърдена кожа щеше да се прекърши. Аракаси заработи бързо. Трупаше парчета и трески, докато се провираше през малкото отверстие, след това с мазното от собствената си пот разхлабваше жлебовете, за да не скърцат.
Позволи си миг на мълчаливо ликуване. Беше направил невъзможното. Макар и натикан в твърде малко и неудобно пространство, беше в сградата.
Спря, докато стражата на платформите отвън се смени, след това се запровира отново през гредите. Накрая спря и се отпусна да изчака. Пред него имаше цял ден, в който да разузнае подредбата на невидимите стаи долу.
Лежеше по гръб и внимателно слушаше звънливите женски гласове под себе си. Успехът му вече зависеше от шанса обаджанът да посети жените си, защото шпионинът се съмняваше, че може да оцелее още ден в задушното пространство под покрива.
Сгъваше от време на време крайник, за да облекчи схващането от нарушеното кръвообращение. Слънцето бе напекло покривните плочи. Макар да не беше спал близо два дни, Аракаси отчаяно се съпротивляваше на нуждата да отпочине. Да падне жертва на телесните нужди тук означаваше да умре. Ако задремеше, можеше да падне от тясната напречна греда и да пробие с трясък тънкия гипсов таван. С мрачен хумор си помисли и как хъркането му ще доведе бдителните пазачи до скривалището му. Готов със стоманата в тъмното, изпощипан от щъкащите насекоми, той изпитваше замайваща смесица от възбуда и съжаление: възбуда, че е стигнал толкова близо, без да го разкрият; съжаление, че толкова много задачи остават неизпълнени.
Под него пукнатини в гипса запропускаха оранжеви отблясъци. Слугите палеха лампите, което означаваше, че е паднала нощ. Чуваше сребристия смях на жени; между тях от време на време прозвучаваше глас, който му напомняше за едно прекрасно момиче и за едно следобедно оплитане в копринени чаршафи. Помръдна, ядосан на себе си. Камльо твърде често се връщаше в ума му: пищната й коса под дланите му и кремавата й кожа, и целувките й. Самият спомен за нея го караше да се поти от копнеж. Но това, което терзаеше непрекъснато мисълта му, не беше просто повикът на плътта. Мечтаеше за дълбоките й очи, за интелигентността в тях, ту размътени от отегчение, ту станали коварни от обида. Характерът й изглеждаше корав, но беше цинизъм, покрил бездна от болка. Знаеше също толкова сигурно, колкото че ръцете и тялото му й бяха донесли наслада, че с време може да стигне до милата й същност, скрита дълбоко в нея като съкровище.