Мара кимна, очите й светеха от щастие.
— Ето. — Вдигна малкото вързопче и то изгука доволно. — Вземи я и нека види баща си.
Стъписан, той зяпна бебенцето.
— Дъщеря?
Думите не идваха. Можеше само да стои онемял и потресен, обзет от гняв, че боговете са толкова жестоки, че на Мара бе позволено само едно дете и че той е лишен от сина, който му трябваше, за да продължи величието на дома му.
Усмивката на Мара замръзна, Хокану все така не посягаше да вземе новороденото.
— Какво не е наред? — попита Мара и в гласа и се прокрадна отчаяние. Все още беше уморена от раждането и неспособна напълно да се владее. — Не е грозна! След няколко дни лицето й няма да е толкова червено и набръчкано.
Безпомощен и наранен от усилващата се тревога на жена му, а и от възела на гняв в душата си затова, че съдбата е така несправедлива, Хокану поклати глава.
— Не е грозна, любима. Виждал съм новородени и преди.
Все още протегнала бебето към баща му, Мара се вцепени. После избухна, ядосана от Отчуждението на съпруга си:
— Недоволен ли си тогава от нея?
— О, богове — викна Хокану, ядосан на себе си от липсата на всякакъв такт, но и неспособен да прикрие разочарованието си. — Тя е прекрасна, Мара, но ми се искаше да е син! Толкова ужасно се нуждая от наследник!
Очите на Мара блеснаха от болка, която бавно преля в гняв. Тя сгуши до гърдите си малката Касума и попита хладно:
— Намекваш, че жена не може да облече мантията на Велик дом и да възвеличи името на предците си? Смяташ ли, че домът Акома можеше да бъде доведен до по-велика слава от мъж? Как смееш, Хокану! Как смееш да допускаш, че нашата дъщеря ще постигне по-малко от това, което постигнах аз! Не е уродлива и ще порасне умна! Ще има нашето напътствие в отрастването си! Ще въплъти честта на Шинцаваи и не е нужно да е горделиво момче, за да намери пътя си към величието, което й е предопределено!
Хокану вдигна ръце. Седна тежко на една възглавница, объркан, уморен и сломен от разочарование, което не можеше да изрази. Искаше онова, което бе изгубил в Аяки и Джъстин: приятелството в усилието да покаже на едно момче пътя на воина и проницателността и хитростта на Владетеля. Нужна му беше сърдечната връзка, която бе изгубил със своя брат, отишъл си на варварския свят. И мъжката обич, която бе изпитвал към своя баща, заминал в залите на Туракаму. Никога вече не можеше да си върне тези връзки към семейството, но беше копнял да ги предаде наследени след него на син.
— Не разбираш — каза той тихо.
— Какво не разбирам!? — извика Мара. Беше на ръба да заплаче. — Това е дъщеря ти, от моето тяло! Какво повече ти трябва?
— Мара, моля те. Не исках да кажа това. Разбира се, че обичам Касума. — Реагира на болката зад гнева на жена си и посегна да я утеши.
— Не ме пипай! — избухна Мара и се отдръпна. — Вземи дъщеря си и я прегърни.
Хокану затвори очи. Укоряваше се, че острият му обикновено усет го е изоставил в този най-критичен момент. По-добре онзи саганджан да беше паднал отгоре му или имперският хадонра да го беше надвил, отколкото да нахлуе така запъхтян в покоите на Мара и да съсипе всичко. Взе повитото бебе от напрегнатите ръце на жена си и го сгуши до гърдите си. Сърцето му се стопли. Малките розови устни се нацупиха, очите се отвориха — блеснали късчета кехлибар на сбръчканото червено личице. Беше красива — и наистина беше неговата наследничка. Но не можеше да преглътне разочарованието, че не се беше родила момче.
Замисли се за възможностите си, след като Мара не можеше да роди повече. Можеше да си вземе любовница или куртизанка и да се сдобие със син за Шинцаваи. Но от мисълта за друга жена в леглото му го заболя и той я отхвърли яростно. Не, не искаше да има жени, за да му родят. Повечето лордове нямаше изобщо да се замислят при такъв избор, но за Хокану самата мисъл за това беше отблъскваща.
Вдигна глава и видя, че Мара плаче.
— Моя любима — каза тихо. — Дарила си ме със съвършено дете. Нямах право да съм толкова непохватен и да разваля този радостен миг.
Мара сподави хлипа си. След седмиците в Имперския дворец, докато присъстваше на съветите на императора, си беше дала ясна сметка за фракциите, които се стремяха да подронят властта на златния трон. Усещаше кипналите вълни на политиката, напиращи да разстроят промяната и да върнат стария кървав ред с поста на Военачалника. Като острие на шията си усещаше колко близо е държавата до ръба на гражданския конфликт. Сега, повече от всякога, трябваше да се противопоставят на фракциите, които искаха да върнат предишния начин на управление.