Съпруже, нямаме избор. Трябва да се намери начин да се заобиколи едиктът на Събранието и лорд Джиро от Анасати да бъде унищожен.
— И заради Аяки също — заяви Хокану.
— Не. — Гласът на Мара бе пълен с болка, но и с решителност. — За Аяки вече отмъстихме. — И със сълзи в очите разказа на Хокану за личната вражда на обаджана към дома Акома, породена от фалшификата на Аракаси, който бе причинил избиването на петима слуги на Минванаби, за да се прекъсне заплаха от вражеско шпиониране. — Тонгът беше оскърбен от Акома — довърши тя. Действа по своя инициатива, за да сложи край на родословието ми, извън обхвата на договора, сключен с Тасайо от Минванаби. — Последната фраза бе пълна с горчивина. — Те се провалиха. Обаджанът е мъртъв, както се полага, от ръката на самия Аракаси.
Хокану се взря в нея — твърда като кремък и забравила за майчинството пред тъмните мисли и кървавата политика. Касума, забравена и от двамата, се разплака.
— Обич моя — промълви Хокану натъжен и ядосан, и обезсърчен от несправедливостите на живота. — Нека се върнем у дома.
Сърцето му бе изцяло с нея, щом тя извърна очи към него, очи, пълни със сдържани сълзи.
— Да — каза Мара. — Да се върнем у дома.
Ала не мислеше за имението на красивия езерен бряг, а за имението с просторните пасища, където бе отрасла. Изведнъж, силно и неустоимо, й се прииска да се върне в земите на своя род. При спомена за баща си и брат си, за времето преди да вкуси упойващото вино на властта. Може би на земята, където се бе родила, щеше да се справи с болката и със страховете за бъдещето на двата дома, Акома и Шинцаваи.
15.
Тайни
Мара въздъхна.
Уморена след пътуването до именията на Акома, тя намери облекчение от обедното слънце в тунелите на чо-джа, почти забравен пристан. Бракът й с Хокану и близостта помежду им бе заменила нуждата й от такава утеха. Но преди това, в ранните й години на Управляваща господарка, наситеният с миризми на подправки сумрак на подземните проходи, пълни със забързани работници, й бе предлагал усещане за закрила, докато непреодолимите сякаш опасности я бяха притискали от всички страни.
Но опасностите, които я грозяха тогава, идеха от заговори на обикновени противници. Колкото и смазващи да бяха изглеждали затрудненията й, колкото и неприятен да беше първият й брак за син на Анасати, те не бяха нищо в сравнение с изпитанията, на които бе подложена сега. Физическите насилия бяха заменени с рани на духа, предателство от единствения мъж, който наистина бе разбрал сърцето й. Каквото и коварно нараняване да можеше да измисли в бъдещето Джиро от Анасати, истинските й врагове бяха магьосниците, които можеха просто така да унищожат името Акома и дори спомена за съществуването му. И тъкмо техният едикт закриляше Джиро, докато той кроеше коварствата си.
Убийството на Камацу беше оставило стегнат възел на гняв в гърдите й. Страхове, които никога не биваше да се изричат заради честта й, я караха непрекъснато да стиска зъби. Беше се чувствала така и преди, щом застанеше срещу врагове, но никога за толкова дълго и никога срещу толкова висок залог. Всичко, което обичаше, беше изложено на риск. След загубата на Аяки бе забравила какво е да спиш и да не сънуваш кошмари.
Тук подземният сумрак я закриляше. Изолирана в собственото си мълчание, но не и сама, тя се отпусна, щом носилката й навлезе по-надълбоко в познатите тунели. Чо-джа щракаха с хитиновите си крайници за поздрав.
Знаеше, че отдихът е само временен, но се поддаде на илюзията за облекчение. Поне за мъничко искаше да се върне в дните, когато отговорностите и сърдечните й болки бяха малко. Вътрешните й задръжки не издържаха и очите й се напълниха със сълзи. Тя прехапа устна, но не ги спря. В кошера, оскъдно огрян от виолетовосинкавото сияние на светлинни глобуси, слабостта й щеше да мине незабелязана. Грижите й, безсилието, ежедневната болка от безпомощността да поправи злините, причинени на семейството й от Анасати, я смазваха. Не можеше да отрича повече чувствата си. Смъртта на две деца и прекъснатата хармония със съпруга й заплашваха да я сломят.
Годините, през които бе отраснала до увереността и способността да контролира всяка ситуация, изглеждаха празни. Извисяването й до господство в осветената от времето Игра на Съвета се превръщаше във фалшиво постижение, след като едиктът на Събранието с един удар бе предотвратил установените начини да се възмездят злините, нанесени на честта. Политики и интриги бяха тръгнали по нетрадиционни пътища. Предимството, на което винаги се беше радвала, готовността да наруши конвенционалното, сега й се губеха, след като всеки управляващ лорд в империята се стремеше да приложи нови начини за налагане над стари съперници.