— Ние не сме завоюван народ, лейди Акома.
— Договорът? — Мара все още не разбираше.
Царицата се опита да обясни.
— Дори един покорен народ може да се спазари.
Мара се надигна от възглавничките си, за да може слугите, на които бе дала знак да приберат приборите, да могат да си свършат работата, без да я притесняват.
— Защо ми казваш тези неща, царице?
Черните многофасетни очи се впиха в Мара, неведоми като чуждите мисли зад тях. След това владетелката чо-джа заговори, сякаш почти унесена в тъжно възпоминание.
— Преди да се слея с кошерния ум, една млада царица помни едно човешко момиче, което беше добро и което й каза, че е красива. От целия ваш народ само ти дойде при нас с намерението да създадеш хармония. Пазариш се като другите, но си по-… това, което вярвам, че вие хората бихте нарекли приятел. Ако бремето, което потиска моя вид в тази държава, някога се промени… ще ни трябват приятели с храбри умове, като твоя.
Значи договорът не беше постигнато съгласие, в края на краищата, а наложено приемане на условия! Мара вдиша през зъби. Не смееше да настоява за повече, не и след като царицата бе махнала на своя Боен водач да я изведе от родилната зала. Разговорът беше приключил.
Несигурна какви протоколи може да съществуват за признаване на приятелство между две раси, Мара се спря на поклона, изразяващ съюз между домове, като добави и няколко думи от себе си.
— Винаги си била приятелка за мен. Отнасям се към вашия народ със същото уважение, каквото бих предложила на всеки дом в моя клан.
След като царицата чо-джа кимна в своята форма на благоразположение и удостои свитата на Акома с милостивото си позволение да напусне, Люджан предложи на господарката си помощ да се настани в носилката. Нямаше я вече мрачната кротост, белязала връщането в дома на детството й. Сега очите на Мара блестяха. Движенията й бяха нетърпеливи, когато махна на робите да вдигнат носилката.
Спътник от много години, пълководец на армиите й и някогашен разбойник, Люджан не можа да прикрие широката си усмивка. Тук до него бе господарката, за която беше готов да умре без колебание, не просто заради честта и дълга, дължим на която и да е Управляваща лейди, но също тъй и от обич и гордост. Въпреки съкрушителната заплаха от страна на Събранието на магьосниците Мара показваше неуморимия дух, който бе пленил сърцето му от самото начало. Защото докато в тези лабиринти беше влязла уморена жена на средна възраст, от тях щеше да излезе дама със силна и подновена увереност на нивото на своята власт. Колкото и невероятно да беше, Мара беше надвила ограниченията на състоянието си: беше намерила ясен фокус и надежда там, където не съществуваха, открила беше изход от трудностите, за които културата й вярваше, че са непреодолими.
Много бяха цуранските управляващи лордове, които щяха да се пронижат с мечовете си в отчаяние при накърняването на честта, което лейди Акома бе принудена от Великите да преглътне. Покойният й враг Тасайо от Минванаби, някога най-могъщият човек в държавата, се бе самоубил, вместо да понесе срама. Не страх, а собствената й несломима воля бе обвързала Мара към живота.
Събранието, реши Люджан в миг на безочлива самоувереност, по-добре да си гледа своите интереси. Макар че как тази мъничка лейди можеше да намери начин да се противопостави на магия от такъв огромен мащаб, командвана от Черните халати, само боговете можеха да знаят.
Следобедната слънчева светлина падаше през параваните и шареше паркетния под, а лозниците акаси до градинската пътека изпълваха с аромата си стаята, която бе служила на Мара за кабинет в първоначалната къща на Акома. Изработеният от чо-джа часовник все така отмерваше часа с тих звън. Загладено беше с пластове восък петното до паравана, рендосано и поправено след деня, в който първият й съпруг бе нахлул вътре с подковани бойни сандали след лова на саркат. Загъмжаха и още по-стари спомени: за лорд Сезу, поставящ фамилния печат на документи, докато брат й Ланокота драскаше картинки с креда на пода до нозете на баща й. Мара си спомни как ги изтриваше с пухкавите си момичешки ръчички, целите покрити с бяла прах. Миризмата на креда и сега изпълваше ноздрите й също като в онези отдавна отминали дни. Но бебето до коляното й беше Касума. А момчето, което драскаше картинки, които само то можеше да разбере, на огладеното дърво — огнекоско от баща варварин. Нейни бяха ръцете, които топваха печата на Акома в мастилото, за да подпечатат последното писмо за деня. Кош затегнати с ленти свитъци до писалището й чакаше идването на бегача, който щеше да ги отнесе до гилдията за бързо разпращане.