Потисна подтика да избърше потта от челото си и загреба с греблото, обзет от негодувание. Проучванията му показваха, че точно Великите са насочвали стагнацията на империята. Не беше нужно човек да е историк, за да види необяснимите дупки в тъканта на цуранската история.
Като тъкач, притеснен от оплетени нишки, който развързва възел след възел, Аракаси проследяваше събитията от едно тайнствено упоменаване към друго. И осъзнаваше, че се е замесил в най-голямата надпревара в живота си. Защото освен че копнееше да спечели чувствата на момичето, което бе пленило сърцето му, трябваше да помогне на господарката си в двубоя й с най-могъщата организация в империята — Събранието на магьосниците.
Отбягваше размишленията за бъдещето. Виждаше всеки ден като риск. Знаеше, също като Мара, че не може задълго да се задържи като неин Началник на шпионите, в случай че, колкото и невероятно да беше, домът й успее да устои срещу Събранието и да оцелее. Намести пояса, стягащ работната му риза, опипа оръжейния колан под него, където бяха скритите му ножове, и огледа уханните лехи. Ако съдбата унищожеше Акома или ако, когато се оттеглеше от поста си и Мара се окажеше без почетно място, което да му предложи в домакинството си — е, имаше си градинарските умения, на които да се опре, помисли си с мрачен хумор. Огледа ръцете си, изцапани с тъмна пръст, скрила мазолите от още десетина занаята, и прецени, че има и по-достойни занимания от това да се грижиш за разни цветенца и храсти.
Убиването определено беше едно от тях. Разшифроването на записките на тонга почти го беше поболяло, особено безстрастното изброяване на поколения след поколения смърт и жестокости. Мара беше права, че го използваше за свой безскрупулен инструмент, за да унищожи до корен тонга Хамой.
Но правотата й не му помагаше много. Цуранските порядки признаваха само чест, спечелена за господарката му, но поведението на варварина Кевин беше размътило мислите му. Това, че Мара бе простила собствения му провал в зноя на една градина с кекали, бе довело до първите пукнатини в светогледа му. И стените бяха рухнали, осъзна той, вече лишен от самозаблуди.
Беше се самообучил да е наточено оръжие срещу други от своя вид. Кевин беше прав. Чо-джа бяха прави. Мара и Хокану бяха прави в желанието си да променят водещите до застой стари порядки. Въпреки че безусловното съгласие беше установеното отношение между господар и слуга през цялата дълга история на империята, Аракаси беше видял злините на това мислене в твърдите очи на Камльо. И вече осъзнаваше, че и той е виновен за всичко това.
— Не съм каквото бях — беше казал на господарката си на срещата им след успешното убийство на обаджана. Не беше толкова признание, колкото оголване на духа му пред очите й. Въздъхна, дълбоко натъжен, и си помисли, че през няколкото часа, през които се бе правил на градинар, така и не се беше спрял да оцени резултатите от труда си. Но сега спря. Спря, погледна лехите и усетил странно стягане в гърдите, си помисли, че презреният градинар може би е по-близо до вероятността да намери равновесие на Колелото на живота. Определено беше приятно да си представиш живот във вечна хармония с вселената.
Отново хвана греблото. Събуденият му усет се превръщаше във възможност. Въпреки привидното спокойствие, което го заобикаляше, унищожението бе много близо.
Денят гаснеше. Престарял търговец буташе количката си по улицата и предлагаше с напевния си глас кора от танзи на жените на свободните работници, запътили се към пристанищния квартал. Окаяни, само на стъпка по-високо от робите, такива семейства горяха танзи, за да подсладят въздуха и да притъпят вонята от рибарските дюкяни покрай речния бряг. Тамян лъхаше откъм Площада на Двайсетте богове, където жреците вече разтваряха широко вратите на храмовете. Предвечерните ритуали привличаха аристокрацията на богослуженията, когато улиците ставаха по-прохладни, и първите лакирани носилки на благородници вече започваха да се появяват.
Часът точно преди залез-слънце беше време, когато всички класи се смесваха на улиците; когато куриери сваляха превръзките на главите си и знаците на гилдии и се запътваха към дома за вечеря. Аракаси натовари в количката си мотиката, греблото и лопатата. Наблюдаваше зорко входа на библиотеката, за да види навреме своя човек.
В мига, в който се появеше момчето, Аракаси щеше да излезе от градината с количката, а то щеше да мине покрай него и да пъхне донесението между сечивата.