Чу звука най-напред като изкривяване във въздуха, почти заглушен от трополенето на някаква талига по каменната настилка на улицата отвъд портата. Инстинктът го накара да се сниши зад количката и чак после се сети какво е това: разтърсващото костите загадъчно бръмчене, което предшестваше появата на Велик.
Леденостудена пот изби на тила му. За него ли бяха дошли? Свързали ли бяха присъствието му със замисъла на лейди Мара? Сърцето му се разтупка и ръцете му затрепериха като на човек, поразен от парализа. Много пъти в живота си беше изпитвал страх, но никога досега чак такъв. Никога — допреди да срещне Камльо — страхът не беше пробивал бронята на душата му.
Двамата Черни халати се появиха сякаш от нищото. Изнервящото бръмчене заглъхна. Звуците от улицата изглеждаха странно изместени, все едно светът започваше и свършваше при мраморните стълбове от двете страни на градинската порта.
На Аракаси изобщо не му се наложи да симулира страхопочитание, когато се хвърли по очи зад количката.
Великите изобщо не му обърнаха внимание. Тръгнаха по градинската пътека към портала и спряха под сянката на арката. Очите им бяха вперени в стълбището на библиотеката от другата страна на улицата. Бяха с гръб към него и Аракаси видя, че са обути с кадифени пантофи, по-подходящи за настлани с килими подове. Пренебрегнаха падналия ничком зад тях прост градинар, все едно не беше нищо повече от нищожна подробност, а не човек, който може да ги подслуша.
Едната скрита под черна качулка глава се обърна към другата — и тя под качулка.
— Трябва да се появи всеки момент. Кристалът показа, че ще пресече улицата и ще тръгне насам.
Вторият магьосник кимна, без да каже нищо.
Аракаси изпита облекчение, като разбра, че Черните халати не са дошли за него. Рискува да надигне глава ида погледне. Над зъбците на греблото, очертан между загадъчните черни фигури на магьосниците, застанали под арката, видя как пратеникът му най-сетне излезе от библиотеката с пълна чанта през рамо.
— Ето го! — каза първият Велик и посочи младия писар, който слизаше спокойно по стъпалата. — Той е.
Вторият кимна пак и проговори с необичайно дълбок глас:
— Да. И носи ръкописи.
— Какви? — попита с рязък глас първият магьосник.
Вторият долепи едната си ръка до челото си и махна във въздуха с другата. Явно направи някакво заклинание, защото Началникът на шпионите усети как настръхва.
Ниският глас избоботи:
— Списък. Имперските заявки за средства за изкуство. Арки на победата, статуи, паметници… — Последва пауза, през която двамата Черни халати като че ли размишляваха. После другият, със студения глас, каза:
— Периодът, който обхващат тези списъци, засяга нашите интереси. Много.
Аракаси стисна юмруци, уплашен, че може да чуят тупането на сърцето му.
Човекът на Аракаси вече пресичаше улицата с пъргавата стъпка на младеж, очакващ награда, за да я похарчи в пивниците.
— Да, трябва да бъде разпитан — каза магьосникът със студения глас. — Едва ли прави такова проучване за себе си. Трябва да го задържим и да открием кой го е наел или принудил да събере такива факти.
Другият Велик пак само кимна.
Аракаси бе на ръба на паниката. Ако принудеха писаря да говори, прикритието му моментално щеше да се окаже нищожно. А и дори преди да срещне Камльо, дори преди да осъзнае колко е уязвим, Аракаси разбираше, че няма да има шанс да опази тайните при разпит от хора, които могат да четат мисли. Планът на Мара щеше да бъде разкрит моментално и домът Акома щеше да бъде застрашен.
Трябваше да действа.
Надигна се на лакът и заопипва пояса си. Дланите му бяха хлъзгави от пот и изтръпнали: Напипа костените дръжки на две оръжия: едното за нещастния писар, второто за него самия. Трябваше хладнокръвно да убие невинен човек и веднага след това да си пререже гърлото. След това трябваше да се надява, че Червения бог ще го вземе при себе си, преди магьосниците да могат да оковат неговия уал към тялото му и да го принудят да проговори и да извърши предателство.
Черните халати стояха един до друг и скриваха гледката му към улицата. Страхът стегна гърдите му като въже. Стиснал ножа в треперещата си ръка, Аракаси се чувстваше като мъртвец. Очакваше да се случи най-лошото — магьосниците да не помръднат и писарят да влезе под арката за срещата си в градината, без да подозира нищо.
— Идва — промърмори първият магьосник. Двамата се разделиха, скриха се в дълбоките сенки и като неподвижни качулати статуи зачакаха младият мъж да прекоси оживения булевард.