Выбрать главу

Тълпата за миг оредя. Покрай портата мина продавач на хлебчета и след него се разнесе миризма на канела. Претичаха две момчета, гонеха се с викове, в краката им подскачаше кутре. Писарят заобиколи един едър продавач на вода. Лицето му беше угрижено и бе вкопчил зацапаните си с мастило пръсти в капака на кожената чанта.

Пристъпи на сенчестия тротоар пред градинската порта.

Аракаси се помъчи да потисне погнусата си. Беше убивал много пъти. Но никога не бе реагирал така. Смъртта не бе имала никакво значение за втвърденото му като камък сърце и не беше изпитвал никакво съчувствие към жертвата си. Волята му се поколеба, докато вдигаше ръката си.

Слънчевата светлина блесна сребриста по резеца на ножа и привлече погледа на младия писар. Очите му се разшириха — и в същия миг двамата Велики пристъпиха от сенките пред него с явното намерение да го спрат.

Аракаси прехапа устна. Трябваше да действа! Помъчи се да надвие гаденето.

— Стой! — заповяда магьосникът отляво, онзи с кънтящия метален глас.

Писарят се подчини, парализиран от ужас.

— Искаме да те разпитаме — заяви вторият магьосник с плътния дрезгав глас.

Разтреперан и пребледнял, писарят рече:

— Ваша воля, велики.

Стиснал дръжките на количката все едно пръстите му можеха да счупят коравото дърво, Аракаси усмири грохота на борещите се чувства в душата си. Готовността да убие трябваше да се е издала в очите му, докато се надигаше на коляно, за да хвърли ножа, защото писарят залитна назад и на лицето му се изписа паника. Видя сигурната смърт в ръката на Аракаси, обърна се рязко и побягна. Чантата запляска по бедрото му, докато тичаше отчаяно към пълната с хора улица.

Магьосникът с дълбокия глас се вцепени от изненада. Другият извика гневно:

— Той ни се опълчва!

Черният халат по-близо до портата вдигна ръце. Трясък като небесен гръм разцепи въздуха, сечивата в количката изтракаха, а цветята полегнаха от внезапно духналия режещ вятър. Аракаси беше съборен по очи в пръстта. Натика ножовете под проснатото си тяло и скри лицето си с ръце. Градината се разтърсваше от гръмовете, бляскаха мълнии. По улицата се разнесоха писъци и рев на уплашени нийдра. Разтреперан неудържимо, Аракаси надникна през пръсти.

Освен че хората бягаха от входа на градината, улицата не изглеждаше много по-различно. Залязващото слънце все още хвърляше червена светлина по стълбището на библиотеката и във въздуха лъхаше на храмов тамян. Само че сладникавият му аромат вече беше смесен с миризмата на овъглено месо, а върху уличната настилка лежеше жалка димяща купчина човешки останки. Наблизо, недокосната от мълниите, бе паднала чантата е разпилените свитъци.

— И защо побягна този глупак? — каза магьосникът с ниския глас и се обърна към спътника си. — Не трябваше да бързаш толкова да го изгориш, Тапек. Сега не можем да разберем кой го е наел.

— Има само двама възможни заподозрени: Акома или Анасати. Никой друг няма мотив да проучва архивите. И е немислимо низш човек да ни се опълчва и да му се позволи неподчинение. — Извърна се от портата, погледът му пробяга над количката и градинарските сечива и се спря, твърд като лед, върху проснатия по очи Аракаси.

Началникът на шпионите на Мара усети допира на този поглед като копие, забито в гърба му. Не можеше да спре да трепери, не смееше да помръдне.

Магьосникът се приближи. Кадифените, му пантофи спряха само на педя от лицето на Аракаси.

— Познаваше ли онзи човек? — попита настойчиво Великият.

Изгубил дар слово, Аракаси само поклати глава.

Вторият Черен халат се доближи и застана до спътника си.

— Може да лъже. Трябва да се уверим — каза и гласът му прогърмя като орис в ушите на Аракаси.

Аракаси долови движение, сякаш магьосникът направи някакъв жест с ръце.

— Кой беше онзи мъж? — отекна дълбокият глас на мага. — Отговори!

Наточеното острие на магия се вряза в ума на Аракаси. Окован от неустоима сила, той усети как дробовете му изригнаха въздух и устните и езикът му заговориха сами.

— Някакъв писар — чу собствения си глас. — Не му знам името.

Затвори очи от страх. Тъгата, че никога повече няма да види Камльо, за сетен път се сблъска с най-живия му спомен за онзи следобед на споделена любов, за ленивата й усмивка и твърдите й очи, завинаги пленили сърцето му.