— Убийте ни тогава! Но заявявам, че ако направите това, след като намерението ми е да се предам, вие всички сте страхливци. С меча ми или без него, с първата ви атака сме мъртви. — Обърна се към Мара с неизречена молба за разрешение.
Господарката му отвърна с рязко кимване и повтори:
— Свали оръжията си. Покажи, че сме приятели. Ако ни убият, то мисията ни бездруго е безполезно усилие, защото господарката на Акома и Слугата на империята не преговаря с раса на убийци.
Люджан бавно посегна към меча си.
Чо-джа не помръднаха. Може би с онова едва доловимо над жуженето на насекомите бръмчене се бяха свързали с царицата си, но Мара не можеше да е сигурна. А и ушите й бучаха от нерви.
— Ще извадя меча си и ще го сложа на земята — каза Люджан. Движенията му бяха бавни и премерени, но Мара забеляза капките пот, хлъзнали се по брадичката му под шлема, докато много бавно изваждаше меча от ножницата; хвана острието с голата си лява ръка така, че намерението му да не се бие да бъде изтълкувано вярно, и сложи оръжието на земята с върха към себе си.
Чо-джа изместиха тежестта си още напред, в движението, което беше видяла преди. В следващата секунда щяха да нападнат, въпреки уверенията й за мир. Толкова силно, колкото можеше, тя уподоби звуците за поздрав, които бе научила от кошерната царица в именията си, жалка човешка имитация на цъкането и щракането, издавано от чо-джа.
Чо-джа мигновено застинаха като статуи, замръзнали миг преди убийството. Но и след като мечът на Люджан легна на земята и той се изправи беззащитен, не се отпуснаха.
И изведнъж въздухът се завихри, развя косата на Мара и принуди Люджан да присвие очи. Над гъстата корона на джунглата се спусна чо-джа, изящен и обагрен в ярки цветни ивици. Притежаваше неземна красота, която някак си изглеждаше почти плашеща. Кристалните му криле биеха силно във въздуха — тъкмо те причиняваха бурния вятър.
Беше дошъл магьосник чо-джа!
Мара си пое дъх, за да извика в неволно възхищение, но не можа да издаде нито звук. Въздухът сякаш изведнъж заблещука, земята пропадна под краката й и Люджан изчезна. Нямаше нито дървета, нито джунгла и небе. Нищо познато нямаше, което сетивата й да могат да доловят, освен хаос от вихреща се светлина.
— Какво правите с нас? — най-сетне успя да извика тя.
Отговорът прогърмя от небитието и отекна в ума и:
— Враговете, които се предават, стават пленници.
А след това сетивата на Мара се удавиха в огромна вълна от мрак.
22.
Предизвикателство
Мара отвори очи.
Последният й спомен за джунгла и стражи чо-джа не се съчетаваше със сегашното й обкръжение: тясна шестоъгълна стая с голи стени без прозорци. Подът беше от излъскан камък, таванът — изработен от огледално вещество, което отразяваше светлината на единствения глобус, който висеше без опора в центъра на помещението.
Мара се надигна на лакти, след това на колене, и видя, че Люджан стои зад нея, буден и очевидно изнервен.
— Къде сме? — попита Господарката на Акома.
— Не знам. Но явно сме задържани като врагове в града държава Чака-а.
— Врагове? — Мара се изправи. Забеляза, че ножницата му е празна, което отчасти обясняваше раздразнението му. — Значи са ни пренесли тук с магия?
— Да. И явно само магия може да ни освободи. Ако се огледаш, ще видиш, че няма никаква врата, господарке.
И наистина, стените бяха съвсем гладки и еднакви, без никакви очертания на врата. А и след като нямаше обяснение за свежия въздух, Мара заключи, че стаята трябва изцяло да е сътворена от чародейството на чо-джа.
Това заключение я накара да потръпне.
Вече не беше сред човешки същества, които можеха по силата на своята природа да проявят някакво съчувствие. Изтръпнала от мрачно предчувствие осъзна, че двамата с Люджан са затворени в неведомия кошерен ум. Беше изправена пред непонятността на един чужд вид, чиято памет и опит обхващаха хилядолетия и чиято мисловна рамка се преценяваше единствено според колективното благополучие и оцеляване. Още по-лошо, за разлика от кошера, с който бе общувала в границите на империята, тези чо-джа никога не бяха принуждавани да съществуват съвместно с хората, освен по избрани от тях условия. Нямаше да го има дори несъвършеното разбиране, което споделяше с царицата в общото им приятелство през годините.
Люджан долови отчаянието на господарката си.