— Човешка жено, времето ти за последно свидетелство свърши и дойде моментът за присъдата ти. Ако имаш някаква последна воля, подканена си да я заявиш сега.
— Последна воля? — попита Мара. — Какво значи това?
Отговори й най-високият от трибунала:
— Кажи последното си желание, Мара от Цурануани. Утре призори ще бъдеш екзекутирана.
— Екзекутирана?! — В очите на Мара блесна гняв. — Не ние, вие сте варвари. Как така осъждате на смърт пратеник, без да сте го изслушали? Царица от вашата раса ме прати тук, за да преговарям с вас. Тя храни надежда за пленения народ на чо-джа в границите на империята и видя в мен шанса човешките злини от миналото да се поправят. Нима ще ме екзекутирате просто ей така, след като съм противник на Събранието и съм дошла тук да помоля за помощ срещу тяхната тирания?
Съществата я гледаха равнодушно с твърдите си като скъпоценни камъни очи.
— Кажи последното си желание, ако имаш такова — прокънтя гласът на говорителя им.
Мара затвори очи. Нима всичките й усилия щяха да свършат тук, и животът й също? Нима беше станала Слуга на империята, Управляваща лейди на Акома и съветничка на императора само за да умре в позор на чужда земя? Стисна зъби. Нищо не й беше останало, освен достойнството на народа й. Не вярваше вече в своята чест, след като беше чула какво са направили предците й срещу една мирна цивилизация. Тъй че гласът й прокънтя странно спокоен, когато заяви:
— Ето последното ми желание: вземете това. — Вдигна вълшебния дар, даден й от Гитания, който трябваше да е нейното свидетелство пред тези враждебни и чужди същества, и продължи: — Вземете този запис и го внесете в кошерната памет заедно с подробностите от моята екзекуция, така че всички от вашата раса, които тепърва ще дойдат на този свят, да помнят, че не само хората са жестоки. Щом моят съпруг и децата ми — всъщност щом моята фамилия, която е като мой кошер, трябва да ме загуби в отмъщение за договора, наложен от Събранието, тогава поне намеренията на сърцето ми трябва да оцелеят в кошерния ум на моите убийци.
Заявлението й бе посрещнато с неспокойно бръмчене. Обзе я ледена решимост.
— Това е последното ми желание! Почетете го или боговете дано прокълнат вашата раса до края на времето за това, че извършвате същата несправедливост, за която осъждате нас!
— Тишина! — Заповедният глас разтърси залата и отекна от кристалния купол с оглушителна сила. Мара се присви под съкрушителната му мощ и след миг осъзна, че говори магьосник чо-джа, изникнал сякаш отникъде в центъра на залата. Крилете му бяха изпънати, а знаците по тялото му бяха толкова многобройни и сложно заплетени, че погледът се замайваше. Очите му бяха твърди като леда в далечните планини.
— Дай ми го — каза магьосникът.
В тона му имаше чародейство, на което не можеше да се противопостави дори да искаше.
Обгърна я светлина, а когато се съвзе от шока на заклинанието, видя, че пак е в шестоъгълната килия без прозорци и врати. Но сега каменният под беше осеян с цветни възглавнички и имаше две спални постелки. На едната седеше отчаяният Люджан.
Щом я видя, той скочи и се поклони. В очите му се бе затаила безнадеждност.
— Разбра ли какво ще стане с нас, господарке?
Мара въздъхна. Не искаше да повярва, че е дошла толкова далече само за да загине.
— Попитаха ли за последното ти желание? — продължи Люджан.
Тя кимна, после попита:
— А ти? За какво помоли като последно желание?
— Не помолих — отсече Люджан. — Настоях. Според воинското право поисках смърт в двубой.
Мара повдигна вежди. Правото на смърт в двубой беше цурански обичай. Защо чо-джа трябваше да зачетат такава традиция?
— И те съгласиха ли се?
— Да. Поне ще имам възможност да накълцам малко черупки, преди да ми отрежат главата.
— И срещу кого ще се биеш?
Люджан сви рамене.
— Има ли значение? Всички техни воини изглеждат еднакво и кошерният ум най-вероятно се старае да имат еднакви способности. Единственото удовлетворение, което бих могъл да получа, е, че ще бъда накълцан на парчета в двубой, преди палачът им да има шанс да ми отсече главата. — Засмя се горчиво. — Доскоро си мислех, че такава смърт е воинска чест и че химните, с които ще ме посрещнат в залите на Туракаму, са единствената ми желана награда, но…