Сега Мара разбираше как се е изправил пред избор, който му е бил противен: да вземе в леглото си друга жена, която не означава нищо извън способността си да зачене и роди, или да продължи без син — да забрави мъжкото приятелство, което бе споделял с приемния си баща, с брат си и с Джъстин, когото беше върнал на Мара заради продължението на Акома.
— Богове — почти проплака Мара. — Защо не знаех?! Колко съм коравосърдечна!
Люджан мигновено се озова до нея и силните му ръце хванаха раменете й. Мара се отпусна на гърдите му.
— Лейди — промълви той в ухото й, — точно ти от всички жени не си коравосърдечна. Хокану разбира защо реагира така.
Задържа я до себе си, както щеше да го направи брат, с разбираща обич, докато тя прехвърляше в ума си всички подробности, до полуболезненото и полуобнадеждаващо заключение, че ако умре тук, нейният любим ще има Касума за своя наследница и свободата да вземе друга жена, която да му роди сина, за когото копнее. Вкопчи се в тази мисъл. А после, за да се измъкне от собствената си горест, каза:
— Ами ти, Люджан? Сигурна съм, че няма да напуснеш този живот без съжаления.
Пръстите му погалиха рамото й с груба нежност.
— Имам едно.
Сви рамене и след кратко мълчание продължи:
— Странно как животът показва глупостите ни. Винаги съм се радвал на благоволението на много жени, но никога не съм искал да се оженя и да съм доволен с една. — Погледът му стана съсредоточен, смутен, но и странно освободен от притеснението от това, че на разсъмване ще се изправи пред края на живота и мечтите си. Близостта на предстоящия отчет пред Туракаму даваше и на двамата утехата на искреността. — Знаеш ли, до голяма степен вятърничавото ми поведение бе резултат от възхищението ми към теб. — Погледна я с искрено обожание. — Толкова много има у теб, на което един мъж да се възхити, и твърдост пред която другите жени изглеждат… не робини, но поне по-нискостоящи. — Махна безсилно с ръка в знак, че не може да намери подходящите думи. — Идването ни в Турил ми отвори очите за много неща… но и ми отне спокойствието.
Мара повдигна вежди.
— Люджан, ти винаги си бил изключителен воин. Заради теб всъщност Кейоке преодоля недоверието си към сивите воини и те избра за свой заместник. Знаеш ли, мисля, че си спечелил толкова място в сърцето му, колкото и Папевайо.
— Виж, това вече е похвала. — Устните на Люджан се извиха в усмивка и после застинаха. — Но сега, когато духът ми е близо до равносметката, разбирам, че не съм бил честен със себе си. Съжалявам, че така и не намерих жена, която да сподели моето огнище и дом.
Мара го погледна, разбра, че той иска по някакъв начин да смъкне някакво бреме от себе си, и го попита тихо:
— Какво те спря да създадеш семейство и да отгледаш деца?
— Надживях господаря си Тускай — призна той. — Нещастието на един сив воин не може да се опише, защото животът му е извън обществото. Бях млад, силен и ловък с оръжията. И все пак имаше моменти, когато бях на косъм от смъртта. Как ще се справи едно дете или жена, ако останат бездомни? Виждах жените и децата на мои приятели, отвеждани като роби, да носят завинаги сивото и да угаждат на прищевките на господар, който изобщо не се интересува за добруването им. — Гласът му спадна почти до шепот. — Сега разбирам, че съм се страхувал, че някой ден децата, моите деца и моята жена, ще станат собственост на друг и той ще ги използва както намери за добре.
Погледна господарката си. Очите му бяха затрогващо дълбоки.
— Много по-просто беше да ти се възхищавам отдалече, лейди, и да браня живота ти като свой, вместо да преживявам възможността да се сбъдне кошмарът, който все още ме кара да се будя целият в пот.
Мара хвана ръцете му и каза тихо:
— Нито ти, нито някое твое неродено дете в този кръг на Колелото на живота няма да остане бездомно. Защото много се съмнявам, че някой от двама ни ще се измъкне жив от този затвор.
Люджан се усмихна със странна ведрост.
— За мен беше гордост да ти служа, лейди Мара. Но ако оцелеем, моля за едно благодеяние: да ми заповядаш да си намеря жена и да се оженя!
Мара го погледна и се усмихна с искрена обич.
— Люджан, познавам те достатъчно добре и се съмнявам, че ще трябва да ти заповядам нещо, което явно е на сърцето ти. Но първо трябва да оцелеем. — Загърна се с ръце като да се опази от студа и добави: — Сега да поспим, Люджан. За да сме готови за утре.