Люджан беше виждал отряди чо-джа да превръщат бойното поле в касапница, защото освен ако времето не беше студено, бързината и рефлексите на хората бяха по-слаби. В най-добрия случай, прецени той по влажния въздух, лъхнал през залата, можеше да парира няколко удара, преди противникът му да го посече. Заминаването му при Туракаму щеше да е бързо и почти безболезнено.
Усмихна се. Ако извадеше късмет, щеше да пие бира хуает със стария си приятел Папевайо в залите на Туракаму преди залез-слънце.
— Влезте в кръга — каза магът чо-джа и тупна със задния си крайник по пода. Звукът бе като звън на гонг.
Люджан скочи в кръга и в същия миг усети лумналата червена горещина зад гърба си — знак, че смъртоносната преграда е активирана. Воинът чо-джа скочи срещу него и мечът на Люджан изтрещя в хитиновата му броня.
Опасността срещу този противник беше двойно по-голяма, тъй като чо-джа разполагаше с два предни крайника, с които да атакува и сече. Люджан обаче имаше по-добър обхват с по-дългия си меч.
Но чо-джа бяха превъзходно бронирани. Само забиване с върха или най-тежкото двуръчно посичане можеше да пробие хитина. Ставите бяха единственото им уязвимо място. Люджан парира, после парира отново. Примижа и замахна. Острието изтрещя в хитина, Люджан проверяваше — чо-джа обикновено имаха предпочитана страна. Десният крайник можеше да е по-пригоден за отбрана, а левият — за атака.
Мечът и остриетата-крайници се завихриха в смъртоносен танц.
Люджан отби поредната атака. Скокът назад го спаси, но парването в гърба го предупреди колко близо е до ръба на кръга. Направи лъжлив замах, научен от Кевин, и дори се изненада, когато с обратния удар успя да клъцне ставата на чо-джа.
Противникът му изсъска и отстъпи, изпънал нокти.
Люджан скочи напред и го прободе между раменните сегменти. От раната бликна белезникава течност. Чо-джа се смъкна за миг на средните си крака, после контраатакува. Но четирикраката стойка беше сигурен знак, че е сериозно ранен. Люджан замахна и го прободе в шийния сегмент, макар че с това се откри опасно и противникът му можеше да го порази в сърцето. Но това нямаше значение — нали щеше да спечели осветената от времето цуранска награда за смърт в битка от вражески меч.
И изведнъж се сепна.
Какво беше една такава смърт, ако не безсмислица?
Нищо ли не беше научил през годините служба на Мара? Щеше ли убийството на този чо-джа, срещу когото не изпитваше никаква вражда, да помогне поне мъничко за нейната цел?
Нямаше. За нищо друго нямаше да послужи, освен да потвърди цуранските нрави в кошерния ум на чо-джа от Чака-а.
Какво струва моят живот или моята смърт? — помисли Люджан. Това, че щеше да победи, нямаше да послужи на нито едно живо същество — нито на Мара, нито на този кошер, нито на пленения народ на чо-джа в границите на Цурануани.
Богове — кипна той в миг на разкъсващо терзание, — не мога да живея само по воинския кодекс. Нито мога да умра по него.
Ръката му последва ереста на мисълта и Люджан спря удара и я дръпна назад.
И трябваше да заплати цената. Получи посичане в бедрото, достатъчно дълбоко, за да го осакати.
Залитна назад, а чо-джа се надигна. Един преден крайник посече на вихрушка отгоре и Люджан едва отклони удара. Резецът разпра челото му до кокала и кръвта потече по лицето му.
Люджан отново се олюля назад, усети нажежения камък под петата си и изпита облекчение: беше стигнал до очертаната граница. Преминеше ли я, щеше да умре.
Бездруго щеше да загине, но може би не съвсем за нищо. Краят му все пак можеше да има смисъл. Противникът му настъпи, за да го довърши, Люджан парира яростно и извика на мага, неумолимия им съдник:
— Не съм тук да убивам! Вие не сте врагове на господарката ми. — Мечът му изтрещя в хитина, щом парира отново. — Няма да се бия срещу същество, което тя желае да има за свой приятел.
Отново парира, замахна напред, за да изтласка противника си, и в тази половин секунда отдих захвърли с отвращение меча си на пода. Завъртя се на здравия си крак и обърна гърба си за смъртоносния удар.
Пред него блестеше червената линия на кръга. В този замръзнал миг изпита удоволствие, че е избрал позицията си добре: воинът чо-джа не можеше да заобиколи и да застане срещу него, без да наруши магическата преграда. Ако искаше да убие, трябваше да прибегне до удара на страхливеца, на безчестния убиец, и да го посече отзад.