Беше гледала как магове чираци усъвършенстват първите си заклинания и бе видяла първите шарки, появили се на още голите им коруби. Наблюдавала беше работата на най-древния им маг, целият изрисуван с плетеница от цветове. Беше й показал видения от далечното минало и едно, размътено от колебливата мъгла на вероятността, което показваше все още неоформеното бъдеще. Много й бе заприличало на разтворени в аквариум бои, но с блещукащи жилки като от златен метал.
— Ако това е бъдещето ми — каза Мара шеговито, — вероятно ще умра много богата.
Магът чо-джа не каза нищо, но за миг лъскавите му лазурни очи й се сториха тъжни.
Мара не можеше да сдържи въодушевлението си. Видя ято блатни птици, вдигнало се в полет от тръстиките, и си спомни моделите, които бяха летели като птици в Чака-а, и други, живи, диви птици, примамени да пеят в синхрон. Беше видяла животни с козина, ярка като най-пъстра коприна. Магията на чо-джа владееше начини да се изприда камък на нишки и да се тъче, и начини вода да се сплита на въже и да се праща да тече нагоре. Междувременно беше пирувала с екзотични храни и блюда, овкусени с подправки, опияняващи като вино. Съществуваха толкова възможности за търговия, че можеха да изкусят Джикан да извърши светотатство, и с момичешки възторг Мара копнееше гибелното й затруднение със Събранието най-сетне да се реши, за да може да предприеме по-мирни начинания. Проблемите й съвсем не бяха приключили, но във въодушевлението си неволно изпитваше чувството, че нещата ще се разрешат в нейна полза.
Това настроение на лекомислена възбуда бе надделяло над трезвия съвет на Сарик да останат в тунелите на чо-джа, докато не се доближат достатъчно до имението. Толкова беше закопняла за гледките и миризмите на Цурануани, че беше извела свитата си над повърхността близо до езерния бряг и след това бе задържала баржа на собствените й търговци от Акома, за да довърши пътуването си по вода.
Над нея падна сянка. Мара прекъсна размишленията си и вдигна глава. Беше Люджан — беше приключил с прегледа на почетната й гвардия: бойците не бяха с отличителните цветове на дома й, но лакираното им снаряжение блестеше. Люджан беше с шлема си с офицерските пера в зеленото на Акома. Все още накуцваше, но след време щеше да се възстанови напълно. Очите му блестяха лукаво и Мара разбра, че възбудата му не отстъпва на нейната.
— Лейди — докладва той. — Хората ти са готови за връщането у дома. — Усмихна се хитро. — Допускаш ли, че може да подплашим пазачите на кея? Нямаше ни толкова дълго, че като видят безцветната ни броня, може да ни помислят за духове, върнали се от отвъдното.
Мара се засмя.
— В известен смисъл сме точно това. — Втора фигура се приближи и спря от другата й страна. Слънчевата светлина засия по мантия от коприна на чо-джа, нашарена от маговете на Чака-а с изящество, на което можеше да завиди всяка благородна съпруга в империята. Мара видя водопад от златиста коса под качулката и сърцето й се стопли. — Камльо. Днес си изключително красива.
Всъщност за първи път Мара или който и да е от воините й, навлезли в територията на Турил, виждаха момичето облечено не с дрехи на жена от простолюдието.
Камльо сведе клепачи и свенливо замълча. Но усилващото се смущение, причинено от възхитения поглед на Люджан, я принуди с неохота да обясни:
— След преживяното в Турил се научих да вярвам на думата на господарката ми — че няма да бъда омъжена или дадена на мъж, когото не избера сама. — Сви стеснително рамене, при което цветните ресни на дрехата й се разлюляха. — Не е нужно тук, в имението ти, да се крия в дрипави дрехи. — Изсумтя презрително, или може би с облекчение, и изгледа Люджан с нещо като неприязън. — Нашите мъже не крадат жените си с набези и ако Началникът на шпионите Аракаси случайно се окаже на кейовете, не бих искала да си помисли, че съм неблагодарна за високото положение, с което бях удостоена.
— Охо! — Люджан се засмя. — Далече си стигнало, цветенце, да изричаш името му без пяна на устата.