Гърмът отекна посред бял ден. Ударът се стовари от ясното небе и разтърси дърветата. Появиха се двама магьосници — рееха се във въздуха като древни богове.
С тайнственото си изкуство червенокосият Тапек се извиси още. Понесе се като кръжащ ястреб и заоглежда пътя, който лъкатушеше през хълмове и долини на север към Кентосани. Магията му даваше ясна като на хищна птица гледка, но сенките скриваха, листа и клони затулваха повърхността. Намръщи се и проклятието му се понесе с него по вятъра. Тук бяха и щеше да ги намери.
Зърна движение, завъртя се с лекотата на въздушен дух и огледа. Кафяви петънца, движеха се: стадо пъстри гатания — шестокраки сърни. Но не и коне.
Сприхав и раздразнен, продължи над пътя. И ето я: обърната лакирана в червено носилка, блещукаща на слънчевата светлина със спиралите си инкрустирана раковина коркара. Скъпо изделие, подходящо само за лорд с най-висок ранг — и със завеси с цветовете на Анасати.
Тапек се спусна стремглаво надолу.
Не толкова настървен в гонитбата, Кероло все пак не бе неподготвен. Зърна спускането на другия маг и ускори полета си да го догони.
Изкривил презрително устни, червенокосият маг посочи облака слягаща се прах по-натам по пътя.
— Ето там. Виждаш ли?
Кероло обхвана мълчаливо с очи сцената на разигралата се на пътя битка. Коне, все още плувнали в пяна от щурма. Воини на Шинцаваи в синьо, вече спешени и обкръжили с насочени мечове скупчените останки от почетната гвардия на лорд Джиро. Омело, мъртъв в кръга, прободен от острието на собствения си меч. Чумака до него, като че ли за първи път изгубил хладнокръвието си.
— Лордът не е с хората си — отбеляза ледено Тапек, докато оглеждаше падналите.
— Да, няма го — каза Кероло, по-скоро с тъга, за разлика от него. — Но пък толкова стабилен командир като Омело не би се пронизал с меча си без причина.
— Мислиш, че Джиро е мъртъв? — отвърна Тапек, без да спира да оглежда земята под тях, и изведнъж посочи. — Виж! Там, под дърветата.
Полетяха натам и след секунди видяха мъртвия Джиро и забития в земята меч на Хокану.
— Удушен е! — викна Тапек. — Лорд Джиро е умрял в позор. Отново ни се опълчиха!
— Никой не би могъл да оспори, че лорд Хокану имаше традиционното право на мъст — отбеляза Кероло. — Знае се кой бе виновен за убийството на баща му.
Тапек все едно не го чу.
— Това е дело на Мара! Съпругът й винаги се е държал за полата й. Наистина ли вярва, че ще простим тази безчестна смърт само защото ръцете й уж са чисти?
Кероло сви рамене.
— Това е предположение, особено след като Събранието трябва да реши какво действие да предприеме заради атаката на армията й в равнината Нашика.
— Да реши? — Тапек свъси вежди възмутено. — Не може да мислиш за ново свикване на съвета! Спорът ни и забавянето вече струваха на империята един Велик дом.
— Едва ли. — Спокойствието на Кероло изтъня като острието на меч, точен твърде дълго на бруса. — Останали са братовчедки от потеклото на Анасати: половин дузина млади жени, посветени на храма, които все още не са се обвързали с клетва да служат.
— Какво? Да дадем власт в ръцете на поредната неопитна жена? Удивляваш ме! Или нещастно момиче, чието наследство ще бъде унищожено пред очите й, преди да е управлявала и година, или поредната Мара? Точно този избор преди двайсет години ни създаде днешните трудности.
— Събранието ще посочи наследник на Анасати след като решим проблема между Шинцаваи и Акома — настоя Кероло. — Трябва да се върнем в Града на магьосниците. Веднага. Тази новина трябва да бъде чута незабавно.
Тапек присви очи.
— Глупак! Можем да я хванем веднага!
Кероло затаи за себе си подозрението за възможен съюз с чо-джа. Премълча вътрешния си страх, че Мара може да си е спечелила по-могъщ съюзник от който и да е смъртен император.
— Джиро вече е мъртъв — възрази той кротко. — Каква полза от бързане тепърва? Повече конфликт няма да има. След като Джиро е мъртъв, за какво?
Тапек едва не изкрещя:
— Мислиш ли, че се противопоставям на Мара заради Джиро? Тя заплашва нас, глупако! Има много по-големи амбиции от смъртта на един съперник.
Напомнянето беше неприятно за Кероло, но той все пак се опита да остане спокоен.
— Нито съм сляп, нито робувам винаги на протокола. Но съм длъжен да настоя, братко. След като едиктът ни все още е в сила, дори Мара да е толкова кръвожадна като някои познати ни лордове, не може да посегне на нито един претендент Анасати. Ние трябва да решим кой от тях е най-годният да облече мантията на Анасати. Хайде. Въпросът е твърде важен, за да действаме едностранно. Трябва да се съобразим с желанията на нашите събратя.