Офицерът на Акома трепереше, но в думите му нямаше и намек за покорство.
— Тогава ще загинем, бранейки своята господарка, и ще влезем в залите на Червения бог като доблестни воини Акома! — Даде знак на хората си. Като един, бойците в зелена броня се развърнаха и преградиха пътя на Черния халат.
Носилката се отдалечаваше. Кейоке каза нещо на офицера. Тапек го позна — това беше Суджанра, един от двамата старши Силови водачи на Акома. Офицерът кимна отсечено и Кейоке изпъна патерицата нагоре в знак, че е взето решение. След това се завъртя на здравия си крак и бързо закуца след оттеглящата се господарка.
При тази нечувана наглост — цурани да го посрещнат с нещо друго, освен покорно раболепие — гневът на Тапек изби в чиста и необуздана мощ.
Той вдигна високо ръце. Запращя й се сбра енергия, и затрептя над дланите му, ярка като ослепителна корона.
Макар и заслепени, воините на Мара извадиха мечовете си. Тапек чу съсъка на остриетата, излизащи от ножниците, над жуженето на чародейните сили, които сбираше в ръцете си. Яростта му спря всякаква мисъл. Слят в едно с бликащата магия, той сплете убийствената си ярост в кълбо. Магията се уплътни в дланта му в игра на дъга от цветове, които изригваха и лумваха, нажежени до разкъсващо червено.
— Вижте какво ви донесе глупостта на господарката ви! — изкрещя Тапек и запокити мълнията към тях.
Кълбото полетя и се разшири с пукот, който разтресе земята. Най-близките до Тапек войници бяха покосени от огнена смърт. Като нещо оживяло, разпаленият от магията огън заподскача от човек на човек и за миг живата плът лумваше като факел. Огньовете причиняваха безмилостна болка и мъжете крещяха, въпреки че вдишаният въздух пърлеше дробовете им и всмукваше заклинанието в телата им, за да разкъса вътрешните им тъкани. Колкото и храбри и решителни да бяха, поразените воини рухваха и се гърчеха обезумели от страдание по земята. Зелената броня пращеше и се пръскаше. Изтезанието беше жестоко, непоносимо за очите на смъртен, но магьосникът ги гледаше и го понасяше с каменно сърце. Червената му коса се развяваше и заплиташе във валмата дим, лютивата миризма на опърлена коса и кожа щипеше ноздрите му.
Тапек не спря заклинанието. Минутите се проточиха, докато пламъците най-сетне не изгубиха силата си. Кост и жила не остана неизгорена. Само скелети останаха по земята, с овъглени и димящи пръсти, вкопчени в почернелите оръжия. Искри все още проблясваха в очните кухини на черепите, сякаш вътре все още се таеше живот. Устите зееха, замръзнали завинаги в писъци.
Тапек се наслади за миг, утолил гнева си. Пред него стоеше само най-вътрешното ядро воини, последната жива редица, останала да брани пътя пред отдалечаващата се носилка. А зад тях — по-висшите им офицери, Силов водач Суджанра и съветникът Инкомо. Всички стояха твърдо, изправени срещу смъртта като верни войници на Акома — дори парализираният стар съветник.
Тапек пристъпи напред, вцепенен и невярващ. Изцеден дотолкова, че да не може да изпита повече нито гняв, нито изумление, и замаян от силата на магията си, викна:
— Какво е това? Слепи ли сте? Безумци ли сте? Видяхте какво стана с приятелите ви! — Посочи купчините пепел от живите доскоро мъже и гласът му се извиси в крясък, усилен от магията. — Защо не сте паднали по очи и не плачете за милост?
Никой от оцелялата почетна гвардия на Мара не помръдна. Старшите офицери го гледаха мрачно и мълчаха.
Тапек направи още крачка напред. Най-бавните от побягналите роби бяха паднали по очи, поразени от необузданата ярост на Черния халат. Лежаха, плачеха и трепереха, опрели чела в земята. Тапек ги пренебрегна все едно бяха мравки. Понесена от вятъра пепел защипа очите му, докато минаваше през разкъсаните редици на мъртвите. Изгорени късове броня и кости от пръсти пращяха под краката му. Приближи се още, и още. Свитата на Мара остана на място.
А лакираната в зелено носилка се отдалечаваше, подскачаше на раменете на носачите. Въпреки патерицата си Кейоке ги беше догонил.
Тапек изгледа с презрение напразното им бягство и заговори на воините пред себе си:
— Какво значение има верността ви в крайна сметка? Господарката ви такаи така няма да оцелее.
Защитниците й не проговориха. Перата на шлема на Суджанра потрепваха, но тази подробност не носеше удовлетворение. Движението им не беше причинено от страх, а само от вятъра. Волята на Силовия водач беше като скала, решителността му — непоклатима. Инкомо стоеше като жрец в светая светих на своя храм и на лицето му се бе изписало пълно приемане.