Тапек изгледа един по един тези воини, които бяха станали свидетели на яростта му и все пак не можеха да бъдат принудени да изпитат страх. Само едно нещо оставаше, което можеше да ги нарани, можеше тепърва да разбие фронта им на солидарност и непокорство.
С пламнал отново гняв, Тапек прецени разстоянието до скрилата се току-що зад завоя носилка на Мара. Набеляза си едно разцепено от мълния дърво и се пренесе с магията си до него.
Щом Черният халат се появи, Кейоке се завъртя вихрено и спря. Подпрян на патерицата си, застана между мага и носилката на господарката си.
— Кажи на носачите на господарката си да спрат! — настоя Тапек.
— Хайде господарката ми да командва робите си както тя пожелае. — Кейоке измъкна патерицата изпод мишницата си, натисна скрита ключалка и огладеното дърво се разтвори с чисто, ясно съскане, издаващо изваждане на острие от ножницата. Гласът му вече не беше на старец, а изкънтя като на полеви пълководец: — Няма да те пусна да минеш, освен ако милейди не ми заповяда.
Изумлението на Тапек беше неизмеримо. Лицето на Кейоке беше като стара кожа, надраскана от твърде много години суров живот, и в него нямаше и намек за слабост. Очите му може да не бяха толкова бистри напоследък, но пламтяха с увереността на човек, който знае цената си. Беше се изправял срещу най-лошото, което един воин може да си представи, бе оцелял и бе надвил срама от това, че живее сакат. Смъртта, сякаш казваше твърдият му поглед, не таи тайни, а е само сетният покой.
— Не е нужно, старче — сопна се магьосникът и понечи да тръгне към дърветата, където носачите бяха спрели с носилката.
Кейоке се задвижи с изненадваща бързина и магьосникът се оказа пред връх на меч.
Бързината му смути Тапек и той едва успя да се дръпне.
— Как смееш!?
След всичко, което бе станало преди малко, това, че някой ще дръзне да му се противопостави, беше невъобразимо. А Кейоке не само бе дръзнал, но и продължи. Мечът му изсвистя и разпра черния плат. Тапек отскочи назад и едва се спаси от смъртоносния удар. Мечът изсвистя пак и отново го принуди да отстъпи. Тапек залитна и едва се задържа на крака. Не можеше да се съсредоточи и да извлече магия, докато се снишаваше и подскачаше настрани и назад от атаката на стария мъж.
— Спри! Спри веднага! — извика магьосникът. Не бе привикнал с физически усилия и вече се задъхваше.
Кейоке замахна пак и каза с присмех:
— Какво, не можеш да надвиеш дори мен?
Тапек успя да се телепортира извън обхвата му и задавен от гняв, изправи рамене с толкова величие, колкото успя да събере, и извлече сила от дълбоката яма на черната ярост. Магията го изпълни и въздухът около него запращя от сини мълнии.
Кейоке пак не се уплаши. Подпря се на меча, който беше носил в патерицата си, и на безстрастното му обикновено лице се изписа язвителен укор.
— Господарката ми е права. Вие, Черните халати, сте просто хора, не по-мъдри, нито по-благородни от другите. — Видя, че думите му уязвиха магьосника, и добави: — Страхливи и глупави хора при това. Като деца сте.
Отзад, откъм шепата оцелели бранители на Акома, един от воините се изсмя.
Тапек изрева в безумна ярост. Съсредоточената му мощ изригна. Ръката му посече във въздуха и от нея се понесе тъмна сянка. Привидението се надигна и се извиси, замря във въздуха за миг, след което вихрено се понесе към Кейоке.
Старият мъж вдигна оръжието си по рефлекс, за да отбие. Бърз като млад воин, срещна връхлитащата го магия с острието на меча. Но този път противникът му беше безплътен. Оръжието му мина без пречка през мастилената тъмнина и тъй като Кейоке посрещна магията, без да трепне, тя го порази право в гърдите.
Броня щеше да я забави. Лъскавата коприна на съветническия му халат изобщо не затрудни тъмната сила и мръсният й допир съсухри тъканта. След това волята на Кейоке беше сломена. Гордият стар воин, подхвърлял Мара високо във въздуха в детството й, се вцепени. Оръжието падна от ръката му. Очите му изгубиха решимостта си, разширени от болка и ужас.
И все пак победата накрая беше за воина. Умореното му сърце не можа да издържи на потреса и болката, както това на по-млад мъж. Духът му, отдавна изслужил своя срок, в последните години много слабо се държеше за живота. Кейоке залитна и вдигна брадичката си към небето, като в поздрав към боговете. След това рухна на земята с мъртво като камъните под него тяло и с лице, отпуснато в сетен покой.