30.
Гонитба
Мара тичаше.
Храсти я дърпаха за краката и дъхът пареше гърлото й. Продължаваше задъхана напред. Враговете я преследваха неумолимо. Докато се шмугваше под клоните, от време на време ги зърваше: тичащи след нея фигури в зелено.
Имаше нещо много зло в тази гледка с мъжете, носещи цветовете на дома й, които я гонеха да я убият. И това нещо бе много по-силно от страха. Това, че зелената броня винаги бе представлявала хора, готови да умрат за нея, готови да я защитят с цената на всичко, и че сега врагове носеха цветовете на Акома, я докарваше до ръба на отчаянието.
Колко души бяха загинали в това последно общо вероломство на Минванаби и Анасати? Сарик и Азавари, двама от най-чудесните й млади служители, тези, които бе избрала да пощади. Войниците, останали с нея, бяха здрави, корави мъже, избрани заради надеждността си в спешни ситуации. Но след като бяха приковали погледи в Събранието на магьосниците, кой можеше да предположи, че поставеният капан толкова близо до целта ще е така обикновен и в същото време — така убийствен?
Тунелите на чо-джа вече трябваше да са съвсем близо.
Макар да бе все още млада и здрава, Мара все пак не беше онова момиче, което бе поело мантията на Акома. Състезанията в борба и надбягванията с брат й бяха на трийсет години зад нея и сега дъхът й разкъсваше гърдите й. Не можеше да продължи повече. А трябваше.
Войниците зад нея я догонваха.
Не можеше да мисли нито за дъх, нито за скръб. Имаше двама по петите й, един само на крачка зад нея, а другият — едва ли на повече от половин крачка зад него — и я настигаха. Почти можеше да усети вдигащия се меч зад гърба й. Всеки момент очакваше удара, последван от болка и пропадане в мрака.
Да умре от меч беше чест, помисли обезумяла. Но изпита само черен гняв. Всичко, към което се беше стремила, щеше да пропадне заради тесногръдата омраза и жажда за мъст на някакъв воин. Не можеше да направи нищо — можеше само да накаже тялото си да продължи напред, може би в последната й стъпка. Щеше да умре като газела, задържана в бяг от здравите нокти на излязъл на лов саркат.
Теренът започна да се издига. Мара се хвърли нагоре и се препъна. Падна лошо. Меч проряза въздуха, където беше допреди миг тялото й, и воинът изруга.
Мара се претърколи по сухите листа. Бронята й пречеше, а мечът на кръста й, който така и не бе помислила да захвърли, се закачи в някакъв храст и я задържа.
Погледна замаяна нагоре в зеленината и петната ярко небе между тях. Над нея се извиси лицето на враг, в кошмарно приятелски цветове. Мара видя как мечът се надигна, за да посече и да я довърши. Нямаше дъх, за да извика, можа само да се замята в напразно усилие да се измъкне.
В този миг воинът, който тичаше на крачка по-назад, ги настигна. Мечът му се вдигна и падна малко по-бързо, за част от секундата… А плътта, която посече, беше на врага.
Мара изхлипа и едва след като издъхващият се свлече върху краката й, осъзна, че не всичката зелена боя крие предатели. Едно познато лице бе оцеляло, с кръв от рана на бузата.
— Ксаному! — извика тя. — Благословени богове!
Той избута трупа настрани, дръпна я бързо да се изправи и я бутна напред.
— Хайде, господарке — изхриптя задъхано. — Намери чо-джа. Ще забавя враговете.
Тя искаше да го похвали, за да разбере благодарността й. Но не можеше да си поеме дъх.
— Милейди, върви! Идат още, а само аз съм да ги задържа.
Мара се обърна рязко, заслепена от сълзи. Мечтата на Ксаному да я види спасена беше напразна надежда: насекомоподобните нямаше да се бият. Бяха обвързани от договора на Събранието и със сигурност вече знаеха за противопоставянето й на едикта на Великите.
Все пак затича. Алтернативата беше да я заколят на място — двама грамадни воини прегазиха през храстите и скочиха срещу Ксаному.
Борбата бе кратка, едва ли повече от пет-шест удара. Ксаному падна, дал живота си, за да спечели на господарката си още няколко крачи през леса. Дърветата оредяваха, помисли Мара… Или просто й се виеше свят, преди да падне в несвяст?