Примига, за да махне сълзите и потта от очите си — и мракът се надигна като черна стена, за да я погълне.
Тя замахна с ръка, за да се задържи, да го прогони — и ноктите й остъргаха по хитин.
Чо-джа! Беше стигнала до могилата. Обкръжаваха я черни тела и я изтласкваха нагоре от всички страни. Мара ахна задъхана, оказала се в безпомощен плен. Тези не бяха воини, а работници, стегната в плътно ядро група събирачи на храна, които се връщаха към кошера си.
Заговори задъхано:
— Вие… сте обвързани… да се подчините… на едикта… на Събранието! Не трябва… да се биете!
Чо-джа я пренебрегнаха. Бездруго не можеха да се бият, след като бяха работници, а не специализирани за бой. Не носеха никакви оръжия или сечива. Но докато се стягаха още по-плътно около Мара, а преследвачите й изскочиха от дърветата, тя осъзна: насекомоподобните не можеха да се бият, а само да умрат.
Врагове връхлетяха. Мечове блеснаха в късната следобедна светлина и посякоха закрачил в процесията работник.
Съществото падна без звук и зарита от болка. Сякаш едва сега осъзнали заплахата, останалите работници се скупчиха още по-плътно около Мара и я понесоха като плавей, подет от течение. След секунди могилата на кошера се извиси пред тях и се спуснаха в мрака.
Минванаби се развикаха и нахлуха след тях в тунела.
В следващия миг тъмен прилив затули последната светлина откъм входа и Мара разбра, че работниците чо-джа запречват тунела с телата си. Преследвачите й можеха да стигнат до нея само ако ги избият.
Беше прекалено съсипана от умора, за да може да заплаче от скръб или облекчение. Умът й бе наказан от осъзнаването, че макар този кошер да е под атака, воините му не смеят да рискуват с отговор от страх, че Събранието може да ги обвини за нарушаване на договора. Макар да знаеше, че чо-джа смятат живота на индивидите си — особено работниците — за заменим, изпита жалост, че толкова живот трябва да се пожертва за спасението й.
И последната смътна светлина угасна, щом завиха на един ъгъл. Мара се озова сред пълен мрак. След пътуването си до Чака-а в Турил знаеше, че чо-джа са по природа дневни същества, и долови стратегия в липсата на осветление. Работниците я водеха все по-надълбоко в кошера, по безкрайни извивки и завои. Минванаби бяха подмамени да ги последват. Очакваше ги тъжна орис. Никога нямаше да излязат живи от този лабиринт. Не че чо-джа щяха да ги убият. Просто хората, изгубили се в подземните тунели, щяха да загинат, изтощени от жажда и глад.
— Предайте благодарностите ми на своята царица — промълви Мара.
Работниците чо-джа не благоволиха да отговорят. Можеше да е заради договора, който ги задължаваше да мълчат, или пък беше от скръб по падналите им приятели. Мара усещаше допира на телата им, вече не притискащ, а нежен, все едно я бяха прегърнали и понесли някакви гигантски ръце. Със закъснение й хрумна, че личната й тревога за Джъстин почти я беше заслепила. Тези чо-джа не й правеха услуга, а може би по свой начин й предлагаха помощ за каузата й, след като беше довела магове чо-джа, за да надделее над Събранието.
В нейното оцеляване тези същества виждаха свободата си.
Съзнаваше, че на подобните на роби работници може би им е забранено да общуват. Но имаше възможност царицата им да не действа съвсем неутрално, а по свой, прикрит начин да е съюзник на човешката кауза на Мара.
И къде ли я водеха? Или просто вървяха без мисъл по кошерната си работа?
Времето беше по-важно от всичко. Оцеляването на децата й зависеше от бързите й действия.
Вдиша дълбоко. Беше капнала от умора. Ако не бе вклинена между корубите на десетина бързо движещи се тела, чиято крайна цел бе неизвестна, сигурно щеше да падне.
Ако намереше достатъчно дързост, можеше да помоли да яхне някое от тях.
Такава дързост обаче можеше да я убие — ако се хлъзнеше, докато се опитва да се изкатери на гърба на движещо се чо-джа, както бе затруднена от бронята си, другите можеше да я стъпчат.
Работниците чо-джа нямаха възприятие за цуранското понятие за достойнство. Все пак Мара не можеше да се принуди да мисли за тях просто като за товарни животни и това затруднение, наред с възвръщащата й се сила, я накара, да замълчи. Спомни си изражението на Люджан в онзи далечен ден в Достари, когато робът Кевин бе направил нелепото си предложение, довело войските й до победа на гърбовете на воини чо-джа.