— Светни тук — каза спътникът му.
Аракаси не посмя да се надигне и да рискува да погледне.
— Някаква следа?
— Нищо. Стори ми се, че преди малко чух нещо, но сигурно е било някой плъх.
— Трябва да е тук някъде. Робът на пълномощника нали каза, че се бил върнал и излязъл да се скрие. Другите наблюдават жилището. Дано го намерят до съмване. Не искам аз да съм тоя, който ще каже на началника ни, че ни се е изплъзнал.
— Чу ли клюката? Че този тип са го виждали преди, с различна маскировка? Като куриер и даже като надзирател. А, и че не бил от тази провинция.
— Много говориш — сопна му се другият. — Ако ти е мил животът, такива клюки по-добре си ги дръж за себе си. Знаеш поговорката: Хората имат гърла, а камите остриета.
Съветът бе приет с въздишка. И с въпрос:
— Колко дълго трябва да пазим тук?
— Освен ако не ни кажат да се махнем, ще стоим до разсъмване. Няма да е добре стражите да ни хванат тук и да ни убият като обикновени крадци.
Неразбираемо мърморене сложи край на разговора.
Аракаси се примири с очерталото се дълго и неудобно чакане. Развързаните езици на преследвачите му бяха потвърдили най-лошото му предположение: беше проследен от друга шпионска мрежа. Който и да командваше двамата, които го търсеха, на когото и да докладваха, главният начело на мрежата им работеше за някой много ловък, някой, който си бе изградил шпионска система, останала незабелязана от него. Потръпна. Спасили го бяха шансът и интуицията, а не сложните му подготвителни мерки — те се бяха издънили. Това го притесни още повече.
Хората, които се опитваха да го хванат, бяха опитни, но не толкова обиграни, че да се въздържат от небрежни приказки. От това следваше, че са пратени да заловят човек, за когото господарят им предполага, че е дребна брънка във веригата, която се опитва да разбие. Аракаси потисна ледените тръпки. Белег за дълбокото недоверие, което го тласкаше, бе това, че предпочиташе, когато може, да изпълни понякога сам дребни задачи. Невидимият му враг бе получил възможност да разбере кой е той, колко високо е поставен и дори името на господарката, на която докладва. Вероятно се беше изправил пред най-опасния противник, на когото се беше натъквал. Някъде лейди Мара имаше враг, чиито коварства представляваха по-голяма заплаха от всичко, с което се беше сблъсквала досега. Ако не се измъкнеше жив от Онтосет, ако не успееше да прати вест, господарката му нямаше да е предупредена за следващия удар.
Сигурността му беше компрометирана, а пробивът говореше за грижливо планиране. Втората роля на търговския пълномощник явно бе разкрита. Как точно, не можеше да се установи на кейовете в Онтосет, но не бе поставено наблюдение достатъчно близо, за да се различават редовните търговци от непознатите. Това, че екипът бе различил две от маскировките му, като го беше засякъл като куриер и надзирател, не предвещаваше нищо добро.
Налагаше се да смени пълномощника. Един роб щеше да умре от привидно естествена причина и търговският дюкян трябваше да се затвори, достойна за съжаление необходимост, защото макар да беше част от мрежата му, беше едно от малкото доходни начинания на Акома, използвани от шпионския кръг. Изплащаше се и осигуряваше допълнителни средства за други агенти.
Сивкава светлина се процеди през една от пукнатините в стената. Скоро щеше да се съмне, но мъжете не се размърдаха. Не бяха заспали — изчакваха заради възможността мъжът, когото търсят, да се покаже в последния час.
Съмна се. Затрополиха колички и фургони, улични търговци караха стоката си към речния бряг преди жегата. Монотонната песен на гребци се извиси, накъсана от гласа на свадлива жена, гълчаща пияния си съпруг. След това се чу вик, който, макар и тих, надмогна шума на събуждащия се град. Припрян вик. Аракаси не чу думите, но чу как двамата мъже в склада се размърдаха веднага. Стъпките им затупаха по пода, после някаква отместена дъска изскърца и всичко стихна.
Най-вероятно се бяха измъкнали. Ако бяха по-умни, щяха да прибегнат до заблуда. Единият можеше да се е задържал, за да види дали плячката им ще реагира и ще се покаже.
Аракаси остана неподвижен, макар че краката му се бяха стегнали на възли. Задържа се още минута-две, напрегнал слух за някакъв признак за опасност.
Зад двукрилата врата се чуха гласове — идваха работниците. Ами сега?