Ако го хванеха и го арестуваха като крадец, шпионинът, който го беше проследил, щеше да чуе. След това някой продажен градски служител щеше да получи подарък и щяха да го доставят на врага му. Шансът да се върне при Мара щеше да е изгубен.
Вратите на склада се отвориха с трясък. Началникът на шпионите не можеше да направи нищо, освен да се помоли за шанс да импровизира.
— Вземете ги всичките ония, до стената — изрева един надзирател.
В склада нахлу слънчева светлина. Измуча нийдра. Аракаси разсъди, че отвън чакат фургони за товарене. Какъв избор имаше? Ако привлечеше внимание към себе си, имаше вероятност някой от враговете му да чака навън, риск, който не смееше да поеме. Можеше отново да го проследят и втори път късметът нямаше да го пощади. Обаче ако се смесеше с носачите…
Надзирателят изрева възмутено:
— Тъпак! Къде се покатери най-горе? Чакай някой да ти помогне, преди да събориш всичко!
— Тъй, заключи Аракаси: пълномощникът трябваше да се е досетил за затруднението му и бе уредил възможно прикритие. Никакво място не оставаше за грешки. Бързо се хвърли по очи на пода и покорно заломоти извинения.
— Ставай, ставай! — викна му надзирателят. — Това, че си непохватен, не е повод да се излежаваш. Почвай да товариш!
И Аракаси се включи в товаренето, навел глава. Прибягна до всеки познат му трик, за да промени външността си. Размаза потта по челото си и разтри прах и пръст, за да потъмнят изпъкналите му скули. Пръстите му пробягаха по кичура коса, който държеше боядисан, откакто белег от рана го беше направил бял, след което умело размаза мръсотията по лицето си, за да придаде илюзия за къса брадичка. Навъси вежди и издаде долната си челюст напред. За наблюдател нямаше да прилича на нищо повече от глуповат работник.
Всяко излизане от склада изпъваше нервите му. Засече един безделник в сенките пред дюкяна от другата страна на улицата. Приличаше на просяк с размътен поглед, затъпял от пристрастяване към татийша, само дето очите му бяха прекалено съсредоточени. Врагът все още го търсеше.
Отдъхна си чак когато фургоните потеглиха и завиха в съседната уличка.
И все пак още не се беше измъкнал от опасността, нито щеше да е в безопасност, преди да се е отдалечил на мили от Онтосет. Мислите му се върнаха към бъдещето: този, който бе поставил капана около дюкяна и склада, щеше да предположи, че мрежата му е разкрита. След това щеше да стигне до извода, че избягалата му плячка се е досетила, че тук действа друга организация. Логиката налагаше този невидим враг да реагира с контрамерки, за да осуети издирването, което Аракаси тепърва трябваше да предприеме. Объркващи кръгове и кръгове щяха да заличават следите и линиите му за свръзка в Онтосет трябваше да се прекъснат без следа. Още две нива на операция трябваше да се включат, и то бързо: едното да провери за изтичания в клоновете в други провинции, а другото да претърси по изстинала следа и да се опита да разкрие идентичността на този нов враг.
Трудностите бяха почти непреодолими. Вярно, Аракаси имаше нюх за трудни ребуси. Но тази загадка беше потенциално смъртоносна, като меч, заровен в пясък, който можеш да настъпиш всеки момент и да се набодеш.
Трябваше да се измъкне от Онтосет без чужда помощ. Да се обърне към някоя друга брънка в мрежата си означаваше да рискува отново да го разкрият. В града имаше хора, които щяха да приютят беглец срещу заплащане, но Аракаси не смееше да се обърне към тях. Сиво облекло на роб или просешки дрипи трябваше да помогнат да мине през градските порти. Излезеше ли от стените, трябваше да се скрие някъде из околностите, докато се увери, че се е измъкнал чисто, после можеше да опита маскировката на куриер и да се разбърза, за да компенсира забавянето си.
В ума му витаеха тревожни мисли за неизвестен противник, който за малко не беше го извадил от играта, и за господаря на този враг, невидима и неотвратима заплаха. След като клановата война между Мара и лорд Джиро бе забранена с декрет от магьосниците, лейди Акома беше в опасност. Докато враговете й, търсещи изгода, се съюзяваха срещу нея, щеше да й трябва възможно най-доброто разузнаване, за да се опази от новите подмолни ходове и убийствените интриги на Великата игра.
Стиснал между зъбите си тънките костени игли, шивачът се отдръпна назад, за да се възхити на официалното облекло, поръчано от лорда на Анасати.
Лорд Джиро изтърпя огледа му със сдържано презрение. Стоеше с безизразно лице и с разперени ръце, за да избегне случайно убождане от иглите, стегнали маншетите.