В коридорите сега имаше толкова въоръжени мъже, колкото и слуги. След убийството на Аяки почти не съществуваха места за усамотение, особено нощем, когато в скрипториума и в крилата с жилища за гости спяха допълнително воини. Детската на Джъстин беше като военен лагер и момчето трудно можеше да си играе с фигурките на войници заради постоянното тъпчене на военни сандали по пода на стаята му.
Но Джъстин бе единственият продължител на родословието на Акома след Мара и безопасността му беше първостепенна грижа. Без благонадеждните сведения на Аракаси патрулите обикаляха районите си в несигурност. Стряскаха се от сенки и посягаха към мечовете си от стъпките на роби, скрити по ъглите за среща с любимите си. Люджан въздъхна и замръзна, сепнат от звука на хлъзгащ се от ножницата меч.
— Ти там! — извика един часовой. — Спри!
Люджан излетя от завоя на коридора. Воинът се беше присвил с изваден меч, готов за бой. Кътчето срещу него беше потънало в дълбока сянка и на пръв поглед нямаше нищо нередно. Потропването и шумоленето зад гърба на Люджан, присъщо за бързо движещ се с патерица човек, го предупреди, че Кейоке, Военният съветник на Мара, също е чул тревогата. С дългогодишния си опит като полеви командир той не можеше да пренебрегне вика на часовоя и също се беше забързал да види кой е нахлул в най-вътрешните коридори на къщата.
Дано да не е поредният убиец, замоли се Люджан, докато тичаше. Напрегна се, за да види напред в сумрака, и забеляза, че една лампа, която трябваше да гори, е угаснала. Лош знак. Съветът, внезапно отложен заради това нахлуване, изведнъж му се стори по-малко отчайващият избор. Сложностите в търговията и притеснителните смени на съюзи в двора на Ичиндар можеше да се окажат влудяващо неразбираеми без вътрешната информация на Аракаси. Но едно нападение на пореден тонг с отровна стрела, проникнал толкова навътре през патрулите, щеше да е твърде непоносимо за ума развитие. Въпреки че бяха минали месеци, Джъстин все още имаше кошмари от спомена за падащия черен кон…
Люджан закова на място до воина с извадения меч и сандалите му изскърцаха на каменния под.
— Кой е там? — попита с тревога.
Старият Кейоке спря с тропване на патерицата от другата страна на воина и със сух глас попита същото.
Воинът посочи с меча, без да отклонява погледа си, към ъгълчето между две греди, които подпираха връзка в дървения таван. Къщата, обитавана от Мара и Хокану, беше древна, а този сектор беше от първоначалните. Каменната плоча, остъргана до бяло от сандалите на Люджан, беше на близо три хиляди години и протрита на бразди от неизброимите поколения човешки стъпки. Имаше твърде много ъгли, в които можеше да се скрият натрапници усети Люджан, докато гледаше натам, където сочеше часовоят. В сянката се криеше някой. Стоеше разперил послушно ръце, но лицето му беше подозрително зацапано, все едно го беше намазал със сажди от лампа, за да скрие бледнината на плътта.
Люджан извади меча си, а Кейоке вдигна патерицата си, натисна с палец скрита запънка и от нея се показа тънко острие. Въпреки че бе изгубил единия си крак, се задържа прав без видимо усилие.
Срещу натрапника вече бяха изпънати три оръжия и Люджан го подкани рязко:
— Излез навън. Дръж ръцете си горе, ако не искаш да умреш набучен на шиш.
— Ще ми се да не ме посрещат като мръвка в месарски дюкян — изстърга в отговор нечий глас.
— Аракаси! — каза Кейоке, вдигна оръжието си за поздрав и на вечно строгото му лице се появи рядка усмивка.
— Богове! — изруга Люджан, докосна войника по рамото и той прибра меча си. Бойният водач на Акома потръпна при мисълта как Главният шпионин на Мара за малко щеше да умре от ръцете на домашен страж. След това облекчението и въодушевлението го накараха да се разсмее. — Най-после! Колко години се опитваме с Кейоке да поставим непредвидими патрули! Възможно ли е най-после да не си успял да минеш през тях, приятелю?
— Връщането ми у дома беше трудно — призна Аракаси. — А и в това имение има повече охрана от домакинския персонал. Човек три стъпки не може да направи, без да се спъне в човек в броня.
Кейоке прибра скритото си оръжие и върна патерицата си под мишницата. След това прокара пръсти през бялата си коса, както никога не можеше да прави като полеви командир, вечно с бойния шлем на главата.