Сарик, Люджан и Кейоке разбираха това, усети той, защото очите им се бяха впили много внимателно в него, докато той ставаше, за да се поклони и да напусне. Този път Мара дръзваше твърде много и всички те се бояха от изхода. Изстинал до дъното на душата си, Аракаси излезе. Нищо в поведението му не показа, че проклина жестоката съдба. Не само че трябваше да се отдръпне от нещо, което инстинктът му подсказваше, че е най-убийствената заплаха, грозила някога лейди Мара, но дори щеше да се наложи да изостави всякакво усилие да вземе противомерки. Цели сектори от огромната му мрежа трябваше да заспят, докато той се опитваше да разгадае енигма, която не се беше опитвал да разгадае никой.
5.
Машинации
Минаха две години.
Не последваха никакви нови опити за покушение над лейди Мара и макар всички да оставаха бдителни, усещането за непосредствена заплаха бе намаляло.
Толкова по-драгоценно беше спокойствието, загърнало къщата на имението, докато предутринната светлина обагряше спалнята. Натискът, причинен от наскорошния неблагоприятен развой в търговията, и търканията между политическите фракции носеха все повече напрежение за ресурсите на дома Акома.
Но сега навън шумоляха само стъпките на патрулите, а дневните пратеници все още не бяха пристигнали с вестите си. Птица от брега отправи зов към езерото. Хокану прегърна любимата си. Дланите му докоснаха гладката кожа над корема й и едва доловимата изпъкналост там го стресна. Изведнъж сутрините, в които се беше затваряла от него и дори от най-доверените си съветници, добиха смисъл. Очевидният извод бе последван от възбудено изчервяване. Хокану се усмихна и притисна лице в сладките вълни на косата й.
— Казаха ли ти акушерките дали новият наследник на Акома ще е момче или момиче?
Мара се изви в ръцете му, разширила очи от възмущение.
— Не съм ти казала, че съм бременна! Коя от слугините ми ме издаде?
Хокану не отвърна нищо. Само усмивката му се разшири.
Господарката посегна надолу, хвана китките му, стегнати около нея, и заключи:
— Разбирам. Всичките ми слугини са верни и въпреки това не мога да крия никакви тайни от теб, съпруже.
Но можеше. Колкото и чиста да беше хармонията между тях, в душата й имаше дълбини, които дори Хокану не можеше да си въобрази, особено след смъртта на първородния й, сякаш скръбта бе хвърлила сянка над нея. Макар топлината, щом извърна лице към съпруга си, да беше искрена и задоволството й също толкова, когато му прошепна официално в ухото, че скоро ще стане баща и по кръв, както по осиновяване, Хокану долови по-мрачна нотка. Мара беше обезпокоена от нещо, този път несвързано със загубата на Аяки или с намесата на Събранието; в опита й да отмъсти на Джиро. Също така усети, че сега не е моментът да се рови в личните й дела.
— Обичам те — промълви той. — Няма да е зле да свикнеш с, вниманието ми, защото ще те глезя безсрамно всеки ден до момента, в който родиш. — Обърна я в прегръдката си и я целуна. — А след това може да открием, че съм придобил твърде хубав навик, за да го прекратявам.
Мара се сгуши до него и пръстите й пробягаха по гърдите му.
— Ти си най-добрият съпруг в империята, скъпи — много по-добър, отколкото заслужавам.
Беше спорно, но Хокану си замълча. Знаеше, че Мара го обича дълбоко и му дава толкова обич и удовлетворение, колкото е способна. Дълбоко усещаната сигурност, че нещо неопределимо, липсва от нейната страна на връзката им, беше чувство, което се бе уморил да се опитва да си обясни. Защото тя никога не го лъжеше, никога не криеше чувствата си. И все пак имаше моменти, когато мислите й сякаш бяха някъде другаде, в място, до което той никога не можеше да достигне. Имаше нужда от нещо, за което инстинктите му подсказваха, че не е в състояние да й предложи.
Хокану беше прагматичен човек и не се опитваше да постига невъзможното, а с годините им заедно трупаше задоволство и мир, които бяха трайни и стабилни като монумент. Беше успял да й дава щастие, докато стрелата не порази коня, който премаза сина й.