Тя се притисна към него, тъмните й очи се взираха към цветната градина отвъд отворения параван. Лекият полъх на вятъра караше любимите й цветя кекали да кимат и тежкият им аромат кръжеше из стаята. По-отдалече се чуваше как хлебарят хока помощника си заради мързела му. Звуците от товаренето на баржа, вързана на кейовете, стигаше дотук странно усилен от спокойната вода и загърнатата от мъгли утринна тишина.
Хокану хвана пръстите на Мара и ги погали.
— Пак ли Събранието ти е на ума? — Знаеше, че не е това, но също така беше наясно, че въпросът му ще разбие хладината, обкръжила мислите й, и ще я отпусне.
Мара стисна ръката му.
— Сестрата на баща ти има две момчета и имаш втори братовчед с пет деца, три от които синове.
Несигурен накъде може да води това начало, но в същото време уловил мисълта й, Хокану кимна.
— Да. Ако нещо се случи на Джъстин, преди да се роди детето, баща ми може да избере между няколко братовчеди и роднини, за да намери наследник след мен за мантията на Шинцаваи. Но не бива да се притесняваш, моя любов. Твърдо съм решен да остана жив и да те пазя.
Мара се намръщи, беше наистина разтревожена, повече, отколкото бе предположил.
— Не. Това сме го обсъждали. Няма да допусна името Акома да се слее с това на Шинцаваи.
Хокану я придърпа към себе си, вече осъзнал какво се крие под напрегнатостта й.
— Боиш се за името Акома, разбирам. Докато се роди детето ни, ти си последната в родословната ви линия.
Напрежението, с което кимна, издаде дълбините на страха, който се беше борила да опази скрит цели две години. А след всичко, през което беше преминала, за да гарантира продължението на рода си само за да понесе след това загубата на сина си, Хокану не можеше да я упрекне.
— За разлика от баща ти и теб, аз нямам братовчеди и никаква друга възможност. — Пое си бързо дъх и мина към същината на проблема.
— Искам Джъстин да се закълне пред натамито на Акома.
— Мара! — каза Хокану стъписано. — Стореното — сторено! Момчето е на почти пет години и вече е заклето на Шинцаваи!
Изглеждаше покрусена. Очите й бяха много разширени, а скулите изпъкнали на излинялото от скръб и сутрешното гадене лице.
— Освободи го.
Излъчваше отчаяна, твърда решимост, каквато беше виждал у нея само пред врагове. А боговете знаеха, той не беше враг. Потисна първоначалното си стъписване и отново я притегли към себе си. Тя трепереше, въпреки че кожата й не беше студена. Търпеливо и много внимателно Хокану обмисли нейната позиция. Постара се да прецени мотивите й, за да постигнат разбиране. Не биваше да променя домовата обвързаност на Джъстин. Детето вече беше достатъчно голямо, за да започне да разбира важността на фамилното име.
Смъртта на по-големия брат вече бе достатъчно тежък удар за малкия, за да не бъде превръщан и в пионка в политиката. Колкото и да обичаше Мара, Хокану също така съзнаваше, че враждебността на Джиро е достатъчно голяма заплаха, за да я прехвърли на плещите на невинно дете.
Хармонията между двамата беше двупосочна — Мара също имаше дарбата да чете мислите му.
— Много по-трудно е да бъде убито момче, което може да ходи, говори и различава непознати, от бебе в люлка. Като наследник на Шинцаваи бебето ни ще е в безопасност. Дом, цяла родословна линия няма да свършат от една смърт.
Хокану не можеше да опровергае логиката й. Това, което го възпираше да се съгласи, беше обичта му към Джъстин, да не говорим за пастрока му Камацу, който обичаше момчето безумно. Какво да направи? Да вземе едно достатъчно пораснало и вкусило вече житейските радости дете и да го изложи на гибелна опасност? Или да изложи на риск невинно бебе?
— Ако умра — прошепна Мара, — няма да има нищо. Никакво дете. Нито Акома. Предците ми ще загубят местата си на Колелото на живота и няма да остане никой, който да пази честта на Акома в очите на боговете. — Не добави, че всичко, което бе постигнала сама, щеше да отиде на вятъра.
Хокану погали черната й коса.
— Ще помисля над това, което каза.
Мара се изви и се измъкна от прегръдката му. Красива, решителна и гневна. Извърна лице към него.
— Не Трябва да мислиш. Трябва да решиш. Освободи Джъстин от клетвите му, защото Акома не могат да продължат нито ден без наследник след мен.
Беше на ръба на истерията. Хокану проникна по-надълбоко в мислите й и стигна до друга тревога, за която все още не беше споменала и която му беше убягнала в смута.