— Разтревожена си, защото Аракаси се забави твърде много със задачата, която му възложи.
Вятърът сякаш напусна платната на Мара.
— Да. Може би поисках твърде много от него или предприех по-опасен курс, отколкото си давах сметка, когато го пратих да се опита да проникне в делата на Събранието. — И в рядък миг на самосъмнение призна: — Бях разпалена и ядосана. Всъщност нещата тръгнаха по-гладко, отколкото си мислех. Справихме се с надигащата се традиционалистка офанзива без трудностите, които предвиждах.
Хокану не се заблуди да повярва, че тя смята въпроса за приключен. Ако не друго, то спокойните времена и дребните затруднения в търговските сделки бяха предвестници, че става нещо подмолно. Цуранските лордове бяха коварни. Самата култура в течение на хиляди години бе възхвалявала владетеля, който може да бъде потаен, който може да прилага заплетени интриги, за да постигне победа години по-късно. Най-вероятно лорд Джиро бавно и търпеливо трупаше сили и се подготвяше да удари. Не беше Минванаби, за да решава конфликтите си на бойното поле. Едиктът на Събранието по същество му беше дал неограничено време и свободата да заговорничи срещу Акома чрез интриги, за което имаше дарба.
Нито Мара, нито Хокану желаеха да обсъждат този проблем, от който и двамата се бояха. Мълчанието между двамата се проточи, изпълнено със звуците на събуждащото се имение.
Неизречено остана и разбирането, че Анасати можеше всъщност да са жертва на фалшивата улика, носена от тонга. Джиро и консервативните традиционалиста желаеха смъртта на Мара, което правеше враждебността му логична. Но имаше вероятност и трета фракция да заговорничи невидима, за да предизвика този разкол в съюза между Акома и Анасати, който бе подпечатан с живота на Аяки. Покушението беше насочено срещу Мара. Ако тя беше загинала според замисъла, синът й щеше да е наследил властта. Хокану, в уязвимата му позиция на регент, щеше да е принуден да се справи със сигурен сблъсък между Акома в усилие да съхрани независимостта им и Анасати, които щяха да се стремят да анексират този дом по силата на кръвната си връзка с момчето.
Но ако договорът с тонга, причинил смъртта на Аяки, не беше с Джиро, то всичко, разиграло се след това, можеше да се окаже игра на някоя трета страна, може би на същия лорд, чиято шпионска мрежа беше пробила системата за сигурност на Аракаси.
— Мисля — заговори със спокойна твърдост Хокану, — че не бива да решаваме този проблем, преди да сме получили вест от Аракаси или някой от агентите му. Ако е напреднал в опита си да проникне в плановете на Великите, мрежата му ще ни извести. Никаква новина е най-добрата новина, засега.
Пребледняла и напрегната, и смразена също така, Мара кимна безмълвно. Неудобствата на бременността й бездруго скоро щяха да затруднят разговора. Отпусна се в ръцете на съпруга си, а той щракна с пръсти, за да повика слугините й. Част от изключителната му преданост се изразяваше в това да остане до нея в ранните й часове на неразположение. Когато му възрази, че със сигурност може да прекара времето си в правене на по-добри неща, той само се усмихна.
Камбанката звънна. Мара избута влажен кичур коса от челото си и въздъхна. Затвори за миг очи, за да облекчи дългото напрежение от преглеждането на докладите на търговските представители от Сулан-Ку. Но мигът на отдих продължи само няколко секунди.
Влезе слугиня с поднос и започна да подрежда лек обяд на масичката до Мара. Беше с дреха, обшита в синьо, цвета на Шинцаваи.
— Милейди, господарят ме прати да ти донеса обяд. Каза, че си много отслабнала и че бебето няма да расте достатъчно, ако не се храниш.
Мара сложи ръка на издутия си корем. Детето — момче, както я бяха уверили акушерките — като че ли се развиваше съвсем добре. Ако самата тя изглеждаше отслабнала, то причината по-вероятно беше в нетърпението и нервите, отколкото в браненето. Бременността я изтощаваше, а освен нея и нетърпението да свърши и въпросът с наследството да се реши. Не беше осъзнала колко много е започнала да разчита на Хокану, докато напрежението не се беше отразило и на него. Желанието й да обяви Джъстин за наследник на Акома беше наложило висока цена и тя копнееше детето да се роди, за да загърби спора със съпруга си.
Но месеците до датата на раждането сякаш се точеха безкрайно. Мара се загледа замислено през прозореца: лозите ака си цъфтяха и робите усърдно ги подрязваха. Тежкият аромат й напомни за друг кабинет, в старото й имение, и за един ден в миналото, когато червенокос варварски роб беше объркал представата й за цуранската култура. Сега Хокану като че ли беше единственият човек в империята, който споделяше напредничавите й мечти и идеи. Напоследък беше трудно да се говори с него без да възникне въпросът за децата.