Над раменете й се протегнаха ръце, взеха доклада от дланите й и заразтриваха схванатия й врат.
— Готвачите ще помолят за разрешение да се самоубият, като видят колко малко ти е харесала храната — каза Хокану в ухото й. Придружи мъмренето си с целувка по тила и изчака докато Мара се изчерви от смущение, че погрешно го е взела за слуга.
Тя погледна унило неизядената храна.
— Прости ми. Толкова се бях увлякла, че забравих. — Въздъхна, прегърна съпруга си и го целуна.
— Какво беше този път, пак плесен в чувалите с тиза ли? — попита той с весело пламъче в очите.
Мара потърка уморено челото си.
— Не. Кожите за сарача. Ще ги заменим с нова покупка.
Хокану кимна. Беше един от малкото хора в империята, които нямаше да кажат, че сандалите за роби са безполезно пилеене на средства. Щастлива, че има такъв съпруг, Мара го прегърна и храбро посегна към храната на подноса.
Хокану хвана китката й с нетърпяща възражение твърдост.
— Тази храна е развалена. Ще поръчаме на слугите да донесат нов поднос и ще остана да го споделя с теб. Твърде малко време прекарваме заедно напоследък.
Заобиколи възглавничките. Изяществото му на майстор с меча придаваше на движенията му красота, зад която се криеха убийствени рефлекси. Носеше широка роба, стегната на кръста с наниз от раковини и тока, инкрустирана с лапис лазули. Косата му беше мокра, а това означаваше, че е излязъл от банята, която редовно си взимаше, след като привършеше работата си с офицерите.
— Може да не си гладна, но аз бих могъл да изям цял харулт. Люджан и Кемутали решиха да проверят дали бащинството не ме е направило прекалено самоуверен.
— И сега двамата киснат отоци във водата? — попита Мара с усмивка.
Хокану отвърна унило:
— Аз също, допреди няколко минути.
— А самоуверен ли си? — настоя Мара.
— Богове, не. — Хокану се засмя. — Никога в тази къща. Джъстин на два пъти ми устрои засада на път към банята и още веднъж на излизане. — Не искаше да се въвличат отново в темата за сина, която се беше превърнала в ябълката на раздора помежду им, затова побърза да попита какво задържа толкова трайно угрижената бръчка между очите й. — Освен ако не се мръщиш, за да провериш и ти самоувереността ми.
Мара се засмя.
— Не. Знам колко леко спиш, скъпи. Ще разбера, че си станал самоуверен, в нощта, когато престанеш да се стряскаш и да мяташ възглавници към ъглите и при най-малкия намек за странен шум.
Зарадван, че е видял макар и миг веселие у нея, Хокану плесна с ръце за слуга, който да изнесе подноса и да донесе нов от кухнята. После отново се обърна към Мара и по отчуждения поглед в очите й разбра, че пак се е унесла в мисли.
Догадката му скоро бе потвърдена от думите й.
— Чудя се докъде ли е стигнал Аракаси в опита си да се внедри в Града на магьосниците.
— Няма да обсъждаме този въпрос, преди да сме се нахранили — заяви Хокану с насмешлива закачливост. — Ако продължаваш да гладуваш така, нищо няма да остане от теб, освен един огромен корем.
— Пълен с твоя син и бъдещ наследник — отвърна Мара, но без обичайната си ведрост.
В същия момент Аракаси седеше в една шумна крайпътна пивница в северната част на провинция Нешска. Носеше пъстрия халат на свободен колар, вмирисан на нийдра за повече достоверност, а дясното му око изглеждаше късогледо. Лявото беше примижало, за да компенсира, а също така да прикрие склонността да се насълзява от изгарящия вкус на спирта, който тюните извличаха от растящи в тундрата грудки. Аракаси отново само близна ужасното питие и предложи шишето на водача на кервана, с когото беше прекарал последните няколко часа в опит да го упои.
Главата на керванджията беше корава като камък за спирта. Беше плешив, с внушителни мускули и гръмовен смях и имаше навика да тупа събеседниците си по гърба — вероятно затова пейките от двете му страни оставаха празни, помисли Аракаси. Вече имаше синини по гърдите от блъскането в ръба на масата при буйните тупвания. Би могъл да избере и по-добър обект, от когото да измъкне информация, прецени със закъснение. Но другите водачи на кервани обикновено седяха с хората си, а му трябваше някой, който да е сам. Да се промъкне в група и да отдели някого от приятелите му вероятно щеше да отнеме твърде много време. Имаше нужното търпение, много пъти беше прекарвал месеци, докато спечели доверието на набелязани индивиди, за да се сдобие с нужната за Мара информация. Но тук, в запустялата пивница на север, всеки с близки приятелства щеше да запомни чужденец, разпитващ за неща, които местен керванджия вече би трябвало да знае.