— Уф! — изрева събеседникът на Аракаси. — И как го пият това? — Вдигна шишето и примижа подозрително към съдържанието му. — Толкова е отровно, че ти изгаря езика. — И довърши тирадата си с нова огромна глътка.
Аракаси видя идващото поредно дружеско плясване и опря ръце на масата тъкмо навреме. Ударът го порази между плешките, а масата се разтърси и всичко по нея подскочи.
— Ей! — извика кръчмарят иззад тезгяха. — Не правете бели!
— Тъпак. — Керванджията се оригна. — Ако искаме да правим бели, щяхме да я вдигнем тая маса и да ти съборим вмирисаната кръчма като с таран. Бездруго е цялата в паяжини.
Аракаси погледна тежката маса и се съгласи, че ще свърши работа като таран.
— Достатъчно тежка е да разбие портите на Града на магьосниците — измърмори подканящо.
— Ха! — Мъжагата тресна шишето на масата толкова силно, че тя пак се разтресе. — Само глупак може да опита това. Чу ли за онова момче, дето се скрило в един фургон миналия месец? Е, значи слугите на магьосниците претърсили стоките и не го намерили. Обаче щом фургонът стигнал до моста, от арката светнал лъч светлина и опърлил балата вълна, дето се криело момчето. — Керванджията се разсмя, удари по масата и грънците по нея пак заподскачаха. — Седем ада! Сериозно ти говоря. И момчето значи ревнало така, че да го чуят чак в Достари, и хукнало назад по пътя и в гората все едно са му подпалили задника. Намерихме го в колибата на един въглищар. Нищо му нямаше, забележи, но рева още няколко дни. — Керванджията се почука по слепоочието и намигна многозначително. — Бръкнали са му в главата, разбираш ли. Мисли си, че го ядат огнени демони.
Удари нова яка глътка от шишето, избърса устни с косматата си китка и присви очи към Началника на шпионите на Мара. Гласът му стана тих и заплашителен.
— Никога не се опитвай да минеш през портата на магьосниците, даже да е на шега. Забъркаш ли се със Събранието, всички си губим работата. Нямам желание да свърша живота си като роб, ама хич.
— Но момчето, което се е опитало да се промъкне, не е изгубило свободата си изтъкна Аракаси.
— Все тая — рече мрачно керванджията и удари нова глътка. — Все тая. Не може да спи от кошмари, а денем ходи все едно че вече е умряло — още му е разбъркана главата.
Сниши глас и продължи:
— Те си имат начини да разберат какво се върти в ума на тия, дето се опитват да идат до острова. Щото беше само едно щуро дете, затова го оставиха да живее. Но съм чувал приказки, че ако искаш да им навредиш… — Поклати глава. — Свършваш на дъното на езерото. — И зашепна: — Дъното на езерото е покрито с трупове. Много е студено долу и не могат да се подуят и да изплуват. Просто си лежат там. — Кимна да потвърди казаното и довърши с нормален тон: — Магьосниците не обичат да им се бъркат в нещата, факт.
— Наздраве и да ги оставим тях. — Аракаси взе бутилката и пи, обзет от необичайно раздразнение. Проклетата задача, която му беше възложила Мара, беше почти невъзможна. Керваните стигаха само до портата към моста. Там водачите им връчваха юздите на слугите от вътрешния град и всеки товар се претърсваше щателно. Мостът всъщност не беше точно мост, а свършваше до кей, където товарите се разтоварваха и проверяваха за втори път. Оттам ги превозваха с лодки до Града на магьосниците.
Това беше третият мъж, разказал му за съдбата на натрапниците: никой не проникваше в Града на магьосниците, а който се опиташе, го давеха във водния му гроб или полудяваше.
Отчаян от това мрачно заключение, Аракаси удари здрава глътка от шишето, после го подаде на косматия си събеседник и се измъкна уж да иде до нужника.
Във вмирисания сумрак на нужника огледа грубите дървени стени, по които коларите на минаващите кервани бяха изписали или надраскали пъстра мешавица от инициали, подигравки за качеството на бирата в хана, имената на предпочитани дами от Тръстиковия живот, зарязани в бардаците на юг. Между тях се оказа и знакът, който търсеше, направен с въглен: изправена човешка фигурка. До коленете на рисунката имаше драсната странична линийка, сякаш ръката на художника се беше плъзнала. Но като я видя, Аракаси затвори уморени очи и въздъхна облекчено.