Ритане в издутия й корем прекъсна унеса й. Мара изохка, притисна го с ръка и понесе болката с усмивка. Нероденото й дете имаше силата на варварско тигърче. Хокану със сигурност щеше да се чувства различно, щом видеше новороденото си първо дете. Гордостта от бащинството щеше да го смекчи и той щеше да престане да упорства и да отстъпи пред искането й Джъстин да бъде обявен за наследник на Акома. Детето, носещо собствената му кръв, щеше да го накара да разбере, че това е волята на боговете, че това бебе, създадено от тях двамата, е подходящият наследник на титлата лорд на Шинцаваи.
Подпря се леко на паравана, докато си представяше щастливото събитие. Беше родила две деца, едно от мъж, когото мразеше, и едно — от мъж, когото бе обожавала. И двете й бяха донесли нещо напълно неочаквано. Това, което бе започнало като дълг на честта в зачеването на Аяки, необходимостта да се осигури продължението на името Акома, се беше преобразило в щастлива реалност, след като бе обикнала наследника, за когото бе изтърпяла болката на раждането. Беше чедото й, което щеше да наследи величието на Акома. Докато държеше дете в прегръдката си и бебешкият му смях й носеше радост, фамилната чест не можеше да изглежда нещо далечно и отвлечено.
Мара страстно очакваше момента, в който Хокану сам щеше да почувства тази магия. Раждането на сина им щеше да ги сближи и да сложи край на тази хладна борба на воли. Мирът помежду им щеше да се върне и децата на Акома и Шинцаваи щяха да отраснат до величието на бъдещето си.
Макар изобщо да не беше погълната от страст към мъжа, когото обичаше като свой съпруг, Мара беше започнала да разчита на близостта му. Разбирането му беше утеха, благоразумието му подслон, умът му — облекчение от опасности и тревоги, а кроткото му интуитивно съпричастие — нежност, без която не можеше да живее. Липсваше й. Любовта му се беше превърнала в съществен елемент за щастието й, съвсем незабелязано, докато не бе принудена да живее без нея. Защото макар винаги да беше близо, той все повече отсъстваше духом. По-дълбоко, отколкото можеше да си е представяла. Тази липса й носеше болка.
Напомнянията за това бяха непрекъснати. Лекото докосване на ръката му върху челото й, което вече го нямаше, когато се будеше; леката извивка на устата му, издаваща хумор по време на дворцовия съвет, която днес изобщо не се беше появила. Вече не споделяха следобедния поднос с чоча, докато Хокану преглеждаше докладите от военните съветници, а тя търговските списъци от далечни представители, поднасяни й ежедневно от Джикан. Връзката им беше станала безмълвна и напрегната и макар Хокану да не беше повдигал въпроса, беше удължил упражненията си с оръжие, за да е зает през часовете, които някога прекарваха заедно. Никакви остри думи не си разменяха, нито нещо близко до разгорещен спор, но разногласието по въпроса с наследството на Джъстин тровеше всичко, което правеха. Мара погали корема си и се помоли наум това отчуждение да свърши, щом се роди новият им син.
Освен Накоя Хокану беше единствената душа, която бе познавала, която можеше да проследи мислите й без неразбирателства. Ново изритване я стресна и Мара се усмихна.
— Скоро, мъничкият ми — прошепна на бебето.
Слугинята, чакаща в готовност да изпълни желанията й, се сепна от гласа й.
— Господарке?
Мара се отдръпна тежко от паравана.
— Нищо не чакам, освен това дете, което изглежда нетърпеливо като мен да види, че се е родило.
Слугинята се напрегна и попита притеснено:
— Да повикам ли…
Мара вдигна ръка да я прекъсне.
— Не, има време. Акушерката и лечителят казват, че има поне месец. — След това се намръщи. — Но се чудя дали това бебе няма да подрани.