След три часа болката започна вече не на шега. Лечителите побързаха да прегледат господарката си, след като я отнесоха задъхана до леглото. Хокану остави недописано писмото до баща си и бързо притича при нея. Остана, сплел пръстите си с нейните, и запази безупречно самообладание, та тревогата му да не усили притеснението й. Но билковите отвари и разтривката не й донесоха облекчение. Тялото й се загърчи в спазми, плувнало в пот от болка. Лечителят пак опипа корема й и кимна мрачно на помощника си.
— Време ли е? — попита Хокану.
Получи безмълвно потвърждение: лечителят продължи прегледа, а помощникът се обърна рязко и прати бегача на Мара да доведе колкото може по-скоро акушерката.
— Но толкова рано? — попита Хокану. — Сигурни ли сте, че всичко е наред?
Лечителят го погледна раздразнено.
— Случва се, господарю. Сега, ако обичаш, остави съпругата си на родилните й мъки и повикай слугините й. Те знаят по-добре от теб какво й трябва. Ако не можеш да стоиш спокойно или да си намериш нещо, което да те разсее, може да идеш да наредиш да приготвят гореща вода.
Хокану пренебрегна заповедите на лечителя. Наведе се, целуна жена си по бузата и промълви в ухото й:
— Храбра моя, боговете със сигурност знаят колко те ценя. Те ще те опазят и ще облекчат болките ти, или небесата ще отговарят пред мен, ако се провалят. Майка ми казваше, че бебетата от кръвта на Шинцаваи много бързат да се родят. Това май не е по-различно. — Мара отвърна на добротата му, като стисна ръката му, преди слугите да издърпат пръстите му от нейните и по нареждане на лечителя да изведат консорта на Акома от собствените му покои.
Хокану не откъсна поглед от жена си до последния миг, преди да затворят параваните. След това, сам в коридора, помисли дали да не поръча да му донесат вино. Бързо се отказа, щом си спомни как Мара му беше казала, че грубият й първи съпруг се напил до безпаметност по повод раждането на Аяки. Накоя трябвало да удари няколко шамара на глупака, докато го отрезви достатъчно за щастливата новина, че има син.
Не, Хокану нямаше да иде при нея вонящ на алкохол. Закрачи изнервено, заслушан във всеки звук, идващ иззад параваните. Забързаните стъпки на суетящите се вътре хора не му подсказваха нищо и той се обезпокои от тишината. Какво ли изтърпяваше в момента Мара? Изруга наум и се ядоса, че загадките на раждането са недостъпни за него. След това устните му трепнаха в усмивка — реши, че това неприятно глождещо безсилие трябва да е сходно с чувството, изпитвано от жена, когато съпругът й тръгва на битка.
Самотното му бдение бе прекъснато от Люджан, Сарик, Инкомо и Кейоке, които пристигнаха вкупом от голямата зала, където Мара не се беше появила на сутрешния съвет. Един поглед към изнервения Хокану и Инкомо схвана онова, за което никой слуга не беше намерил за нужно да ги уведоми, и попита:
— Как е лейди Мара?
— Казват, че бебето идва — отвърна Хокану.
Лицето на Кейоке се вцепени в загрижена маска, а Люджан поклати глава.
— Рано е.
— Но такива неща стават — побърза да ги успокои Инкомо. — Бебетата не се раждат по някакво твърдо правило. Най-голямото ми момче се роди на осмия месец. И отрасна здраво и силно.
Сарик обаче мълчеше. Не се намеси с обичайната шега, за да повиши настроението. Наблюдаваше Хокану с мрачен поглед, без да каже нищо, замислен за странния търговец, който носеше чисто злато все едно е някаква евтина дрънкулка.
Минаха часове. Занемарените задължения не отвлякоха съветниците на Мара от чакането. Останаха заедно, в безмълвна подкрепа на Хокану в уютната стая, заделена за размисъл на господарката. От време на време Кейоке или Люджан пращаха слуга със заповед за гарнизона или идваха куриери от Джикан с някой въпрос към Сарик, но когато денят стана горещ и слуги донесоха обедната храна по нареждане на Хокану, никой нямаше охота за ядене. Състоянието на Мара не се подобряваше и след като следобедът изтече и наближи вечерта, дори Инкомо беше изчерпал баналностите.
Вече не можеше да се отрече, че родилните мъки на Мара са много тежки. На няколко пъти по коридора отекнаха приглушени стонове и викове, но повечето време до ушите им достигаше само тишина. Привечер слугите безшумно запалиха светилниците. Пристигна и Джикан, най-после свършил със сметките.
И точно тогава писъкът на Мара разцепи въздуха като нож.
Хокану изскочи от стаята и хукна по коридора. Входът към стаята на жена му бе отворен, иначе щеше да връхлети и да събори паравана. Вътре, ярко огрени от светлината на лампите, две акушерки държаха мятащата се в конвулсии Мара.