Хокану вдиша болезнено, обзет от страх. Лечителят бе коленичил до постелята, с почервенели от кръвта на Мара ръце. Паниката го извади от вцепенението, щом вдигна глава да поиска от помощника си мокри кърпи и видя кой е застанал над него.
— Господарю, не бива да си тук!
— Тук съм и тук ще остана — отсече Хокану с тона, с който заповядваше на войниците. — Обясни какво се обърка. Веднага!
— Аз… — Лечителят се поколеба и спря, защото тялото на господарката се изви в дъга в спазъм на агония.
Хокану избута настрани едната уморена акушерка, хвана мятащата се във въздуха ръка на Мара и надвеси лицето си над нейното.
— Тук съм. Успокой се. Всичко ще се оправи, гарантирам с живота си.
Тя кимна измъчено. Лицето й беше сгърчено от болка, посивяло и плувнало в пот. Хокану я гледаше в очите, колкото за да я успокои, толкова и за да не приеме бедата, за която не можеше да направи нищо. Вярваше, че лечителят и акушерките са направили каквото могат, макар че обичната му жена изглеждаше окъпана в собствената си кръв. Завивките, издърпани над скута й, бяха прогизнали в яркочервено. Хокану вече беше видял, но не си беше позволил да приеме присъствието на нещо, което хлипащите слуги не бяха успели да покрият: малкото посиняло телце, което лежеше отпуснато като дрипа до краката й. И да е било дете, сега представляваше само смачкана и безжизнена плът.
Гняв го обзе, че никой не беше посмял да му каже какво се е случило — че синът му се е родил мъртъв.
Спазъмът премина и Мара се отпусна. Беше толкова опустошена, че лежеше затворила очи, задъхана, без да чува нищо. Хокану преглътна нажежената като жар болка и изпълнените му с ярост очи се извърнаха към лечителя.
— Жена ми?
Слугата смирено поклати глава и прошепна:
— Прати най-бързия си бегач до Сулан-Ку, милорд. Да потърси жрец на Хантукама, защото… — Скръбта го накара да спре за миг. — Защото не мога да направя нищо повече. Жена ти умира.
7.
Виновник
Бегачът сви настрани.
Едва осъзнал, че за малко щяха да го прегазят, Аракаси застина насред пътя. Слънцето се беше издигнало високо, бе твърде близо до пладне, за да тича толкова бързо пратеник на Акома, освен ако работата му не беше крайно спешна. Аракаси се намръщи, спомнил си мрачното изражение на куриера, обърна се и затича обратно към Сулан-Ку.
Краката му бяха пъргави и беше облечен като бегач на дребен търговец. Все пак му отне няколко минути, докато догони бегача. Но като чу припрения му въпрос, мъжът не забави стъпките си.
— Да, нося съобщения от дома Акома — отвърна задъхано. — Съдържанието им не е твоя работа.
Въпреки горещината, прашния неравен път и усилието, което му струваше да не изостане от мъжа, който не искаше да се забави нито за миг, Аракаси се задържа до него. Погледна присвитите очи на бегача, големия нос и широката брадичка и измъкна името му от паметта си.
— Хубаксачи — каза задъхано. — Аз съм верен слуга на Мара и определено е моя работа да знам каква нужда те праща да тичаш презглава за Сулан-Ку по пладне. Господарката не иска от бегачите си да рискуват слънчев удар току-така. От което следва, че нещо не е наред.
Бегачът го погледна изненадано, позна го и най-сетне забави ход.
— Ти? — възкликна изненадано. — Как да те позная в това облекло?
— И не трябва — сряза го Аракаси. — Какво е станало?
— Господарката — изпъшка бегачът. — Имаше лошо раждане. Синът й не оцеля. — Овладя се и добави: — Кърви опасно. Пратиха ме да намеря жрец на Хантукама.
— Богове! — извика Аракаси, обърна се и затича към имението на Акома.
Щом най-бързият бегач на Господарката беше изпратен да доведе жрец на Хантукама, това можеше да означава само, че Мара умира.
Ветрец раздвижваше завесите и слуги пристъпваха безшумно из стаята. Седнал до постелята на Мара, със стегнато в безизразна маска лице, за да скрие мъката си, Хокану съжаляваше, че не можеше да се изправи срещу мечовете на хиляда врагове, вместо да разчита на надежда, на молитва и на колебливата суетня на лечителите. Не можеше да мисли за мъртвороденото дете и за безжизненото му посиняло телце. Бебето беше изгубено, бе отишло при Туракаму, без да е поело дъх. Мара все още живееше, но на ръба.