Лицето й беше бледо като порцелан, а превръзките и студените компреси, с които акушерките се опитваха да намалят кървенето, като че ли не помагаха много. Бавното червено течение продължаваше неумолимо. Хокану беше виждал на бойното поле фатални рани, които го притесняваха по-малко от това пълзящо коварно петно, което се подновяваше с всяка смяна на превръзките. Хапеше устни в тихо отчаяние, без да забелязва слънчевата светлина навън, и шепнеше:
— Мара, прости на упоритото ми сърце. — Макар да не беше дълбоко религиозен, се придържаше към храмовата вяра, че уал, вътрешният дух, ще чуе и запамети онова, което ушите и съзнателният ум не могат. Говореше все едно Мара е будна и слуша, а не е застинала като статуя в постелята.
— Ти си последната Акома, мила, само защото не отстъпих на молбата ти да закълнем Джъстин като твой наследник. Наистина съжалявам за егоизма си и за желанието си да призная опасността за името Акома. — Замълча, за да овладее треперещия си глас. — Аз те обичам и не можех да си представя враг, който ще дръзне да посегне покрай мен, за да ти нанесе удар. Не го допусках и за самата природа и опасностите на раждането.
Миглите на Мара не трепваха. Устата й не потръпна, нито се усмихна, дори бръчицата от мръщене между веждите й я нямаше. Хокану погали тъмната й разпусната коса, разпиляна по копринените възглавници, и надви плача си.
— Заклевам се — продължи той и този път гласът му не му изневери. — Живей, моя силна, красива съпруго. Живей, за да можеш да закълнеш нов наследник за Акома над своето фамилно натами. Чуй ме, моя любима. В този момент освобождавам сина на Кевин, Джъстин, от задълженията му към дома Шинцаваи. Той е твой, за да укрепи името и наследството на Акома. Живей, любима, и заедно ще направим други синове за бъдещето на двата ни дома.
Очите на Мара не се отвориха за светлината на победата й. Отпусната под завивката, тя не помръдна, когато съпругът й сведе глава, най-сетне загубил битката да сдържи сълзите си. Нито се сепна от безшумните почти стъпки и глас като коприна, който промълви:
— Тя има враг, който я е поразил, както и детето в утробата й, хладнокръвно.
Хокану се присви и се извърна рязко срещу внезапно появилия се Аракаси. Очите на Главния шпионин бяха непроницаеми като оникс.
— Враг? Какъв враг? — Гласът на Хокану бе остър като нож. — Искаш да кажеш, че помятането не е случайност?
Главният шпионин поднесе новината, без да трепне.
— Джикан каза, че дегустаторът за отрова на господарката не се е събудил от следобедната си дрямка. Лечителят го прегледал и казал, че е в кома.
За миг Хокану заприлича на човек, направен от стъкло — цялата му уязвимост бе станала прозрачна. След това мускулите на челюстта му се стегнаха. Заговори с глас, твърд като варварско желязо:
— Намекваш, че жена ми е отровена?
Аракаси — гледаше безпомощно лежащата Мара — можа само да кимне безмълвно.
Хокану пребледня, но бързо се овладя и прошепна:
— Един търговец на подправки отвъд разлома дойде вчера. Предложил е на Мара концесии за екзотични напитки от Мидкемия.
— Господарката опитала ли ги е?
Хокану кимна — и двамата моментално скочиха към вратата.
— Кухните — изпъшка Хокану, след като едва не събориха акушерката, идваща да смени компресите на Мара.
— И аз си го помислих — отвърна Аракаси. — Има ли някакъв шанс приборите да са останали неизмити?
Къщата беше огромна, с помещения, пристроявани столетия наред. Докато тичаха презглава през лабиринта от слугински проходи, сводове и къси стълбища, Хокану се зачуди как Аракаси може да знае най-късия път до кухните, след като толкова рядко се задържа у дома. И все пак Главният шпионин тичаше уверено напред.
Стигнаха фоайе с петорна пресечка между крилата и Аракаси безпогрешно избра правилния вход. Хокану възкликна изумено.
— Карти — обясни задъхано Аракаси. — Все пак преди това беше жилището на най-големия враг на Мара. Всеки Главен шпионин трябва да знае плана на къщата на такъв човек. На агентите трябва да се казва на кои врати да подслушват, да не говорим за момента, когато на убиец от гилдията трябва са се дадат изрични указания кого точно да убие…
Млъкна и се намръщи.
— Какво има? — настоя Хокану. — За какво мислиш? Знам, че е свързано с Мара.
— Имам едно подозрение. Когато успея да го потвърдя, ще ти кажа повече.