Качи се в малката си спалня на тавана над складовете и отвори един капак на кожени панти. Бръкна в отвора в тънката гипсова стена и измъкна халат на странстващ жрец на дребно божество, Алихама, покровителката на пътниците. Тъканта беше зацапана със стари петна от мазнина и пътна прах. Главният шпионин на Мара бързо го облече и затегна кожените връзки. След това издърпа напукани сандали, пояс на тъмночервени ивици и дълга качулата шапка с пискюли. Най-сетне взе керамична кадилница, накичена с глинени звънчета и хлопки.
Маскировката му като жрец на Алихама вече беше пълна. Но маскировката не стигаше и той добави и седем скъпоценни метални ножа за мятане, всеки точно балансиран и остър като бръснач. Пет от тях скри под широкия пояс. Последните два пъхна в подметките на сандалите от кожа на нийдра, под редиците фалшив шев.
Излезе и тръгна с клатушкаща се походка. Заслиза предпазливо по стълбището, защото едното му око като че ли беше станало късогледо.
Толкова дълбоко беше преобразяването му, че когато излизаше от къщата, Хокану за малко щеше да го изтърве. Но широкият ярък пояс привлече погледа на наследника на Шинцаваи и тъй като не беше виждал жрец на Алихама да го хранят в кухните, стъписан осъзна, че Аракаси почти му се беше изплъзнал.
— Чакай! — извика той.
Началникът на шпионите не се обърна, а продължи да слиза към кея е намерението да хване следващата пощенска баржа до Кентосани.
Хокану, обут с високи ботуши, каквито мидкемийците носеха при езда, затича да го догони. Хвана го за рамото и отскочи, щом жрецът се извърна с почти невероятна бързина. Ръката на Аракаси се отдръпна от пояса му, той примижа към Хокану и каза с глас като кадифе:
— Стресна ме, господарю.
— Видях. — Хокану посочи жреческия халат. — Баржата и пътищата пеш са твърде бавни. Идвам с теб. Ще яздим коне.
Началникът на шпионите се вцепени.
— Твоето място е до господарката, господарю.
— Знам. — Хокану гледаше измъчено, ръката му стискаше нервно дръжката на затиснатия в пояса му камшик. — Но какво мога да направя тук, освен да гледам как чезне? Не. Идвам. — Премълча онова, което се таеше в умовете и на двамата — Аракаси беше слуга на Акома. Като консорт на Мара Хокану не му беше законен господар и Аракаси не му беше подчинен под клетва за вярност. — Принуден съм да помоля — каза той с усилие. — Моля, разреши ми да дойда с теб. Заради твоята господарка и моя съпруга.
Тъмните очи на Аракаси прецениха Хокану, след което се извърнаха настрани.
— Разбирам какво ще ти причини, ако откажа молбата ти — каза той тихо. — Но конете не са подходящи. Може да дойдеш, ако желаеш, като мой послушник.
— Извън тези имения колко души са виждали кон от варварските земи отвъд разлома? — отвърна рязко Хокану. — Мислиш ли, че някой изобщо ще гледа ездачите? Докато престанат да зяпат животните, ще сме подминали в облак прах.
— Добре — отстъпи Аракаси, въпреки че несъвместимостта между маскировката му и предпочитания от Хокану транспорт го притесняваше. Достатъчно беше един умен човек да свърже лицето му с жрец, който нарушава доктрината, и със същество, докарано отвъд разлома, и всичката му работа щеше да е компрометирана. Но след като премисли рисковете за Мара, осъзна: обичаше я повече от работата си, повече от собствения си живот. Ако тя умреше, надеждите му за създаването на по-добра, по-силна империя ставаха на прах.
Така че отвърна:
— Ще бъде както желаеш, господарю. Но ще ме вържеш за седлото като пленник.
Хокану го погледна изненадано.
— Какво?! Никога не бих те унизил така!
— Ще го направиш. — Аракаси го погледна с все още късогледото си око. Като че ли нищо не можеше да го извади от маскировката. — Трябва. Този жречески халат ще ми трябва за по-късно. Тъй че трябва да се пригодим към обстоятелствата. Аз съм свят човек, който се е опозорил при опит за кражба. Слугите са ме заловили. Караш ме в Кентосани, за да ме изправиш пред храмовото правосъдие.
— Това е хитро. Но няма да те вържа. Това ще накърни честта ти.
— Трябва — каза Аракаси и се усмихна. — Освен ако не искаш непрекъснато да спираш, за да ме вдигаш от прахта. Господарю, опитвал съм всяка маскировка в тази империя и не малко чужди държави, но никога не съм яздил. И си признавам, че ме е страх.
Стигнаха двора, където по заповед на Хокану един нает свободен работник от Мидкемия чакаше с два оседлани коня. Единият беше сив, другият дорест, и макар да не бяха толкова буйни като черния на Аяки, Хокану видя как Аракаси ги гледа с боязън. И въпреки притеснението си за Мара забеляза, че кривогледството на Главния шпионин си е останало.