През пролуките в дъсчените стени проблясваха резки ярка светлина от пожар или от факли. Нищо не отклоняваше вниманието му обаче.
Започна да претърсва трупа на търговеца на подправки.
Верижката и финия копринен халат вече ги нямаше, плячкосани от уличния крадец, за когото Чимичи бе споменал. Светлината, хвърляна от навития парцал, открои достатъчно детайли, за да се види, че мъжът не е удушен. Юмруците му бяха стиснати и очите му не бяха изцъклени, а обкръжени с бели кръгове. Устата бе отворена, а езикът беше прехапан. Кръв беше зацапала с черно дъските под него и все още сресаната му напарфюмирана брада.
— Какво виждаш? — попита Хокану.
Шпионинът вдигна глава и очите му блеснаха смътно под качулката.
— Много неща. — Обърна дланта на мъртвия и се видя татуировка. — Той е от тонг Хамой. Носи знака им. Това, че се е представял за човек, пребиваващ отвъд разлома, говори за дългосрочно планиране.
— Не е стилът на Джиро — заключи Хокану.
— Определено не е. Но е трябвало да помислим така.
Вън в нощта прокънтя ругатня, някой изрева гневно в отговор. Врявата на вбесената тълпа се усили, вече по-близо, чу се зовът на рог на някой от Ударните водачи на императора.
Хокану също бе решил, че пергаментът с печата на Анасати е фалшификат. Никой син на Текума и никой лорд, съветван от толкова умен хитрец като Чумака, нямаше да се унизи толкова очевидно.
— Кой? — промълви той отчаяно. Всяка изтекла минута увеличаваше вероятността да не види Мара отново жива. Споменът за нея, както я беше оставил — пребледняла, в безсъзнание и плувнала в кръв — почти парализираше ума му. — Може ли тонгът изобщо да бъде купен, за да направи нещо повече от убийство? Нали поемат договорите си в анонимност.
Аракаси претърсваше долните дрехи на търговеца на подправки. Това, че бяха вмирисани на смърт, не го разколеба.
— Важната дума тук, подозирам, е договор. А има ли някой твърдолинеен традиционалист в тази империя достатъчно богатство, за да подхвърля златни верижки на просяци само за да е сигурен, че ще имаме диря, която да проследим? — Ръцете му се спряха, после заопипваха бързо и измъкнаха малък предмет.
— Аха! — В гласа на шпионина прозвуча триумф.
Хокану се взря и видя зелен проблясък. Доближи горящия фитил към ръката на Аракаси.
Беше малка стъкленица. Тъмна лепкава течност бе покрила вътрешността. Тапата, ако бе имало такава, липсваше.
— Стъкленица с отрова ли? — попита Хокану.
— Това вътре е отрова, да. — Аракаси му подаде стъкленицата да я подуши. Миризмата беше смолиста и парещо остра. — Но стъклото е зелено. Аптекарите обикновено слагат в стъкленици с този цвят противоотрови. — Погледна лицето на търговеца на подправки, замръзнало в грозна усмивка. — Горкият. Мислел си, че ще получиш живот от ръката на господаря си.
Обърна се към Хокану.
— Точно затова дегустаторът на Мара изобщо не е заподозрял. Този човек е погълнал същата отрова като нея, като е знаел, че е бавно действаща, и е бил сигурен, че ще получи противоотрова.
Ръката на Хокану потрепери и пламъкът замига. Виковете навън се усилиха.
— Трябва да се махаме — каза Аракаси.
Силните му пръсти стиснаха китката на Хокану и той го дръпна да се изправи.
— Мара — промълви Хокану в изблик на неудържима мъка. Мара…
Аракаси го затегли напред.
— Спри! Вече имаме надежда.
Хокану го погледна с помръкнали очи.
— Как така? Продавачът на подправки е мъртъв. Каква надежда можем да имаме?
Зъбите на Аракаси блеснаха в победоносна усмивка.
— Защото знаем, че има противоотрова. А стъкленицата с отрова има знак на производителя на дъното. — Повлече Хокану към разхлабената дъска откъм кея, през която бяха влезли, и продължи: — Познавам аптекаря, който използва този печат. Купувал съм информация от него. — Присви се и се измъкна, в мъгливия вмирисан сумрак на уличката зад рибарския пазар. Хокану го последва. — Трябва само да избегнем тази суматоха, предизвикана от Чимичи заради нас, да намерим човека и да го разпитаме.
8.
Разпит
Хокану тичаше.
Улиците бяха пълна лудница — врява и търчащи граждани. Аракаси се плъзгаше между тях като сянка, а Хокану го следваше. Въпреки цялата си воинска твърдост не беше свикнал да върви бос и след като наби пръстите си в издатините на каменната настилка, плъзна се опасно през тинята в една канавка и веднъж падна по задник върху някакви счупени грънци, би се зарадвал и на най-неудобните сандали въпреки пришките, които щяха да му докарат. Но дори да си даваше сметка за затрудненията му, Аракаси не забави ход.