Видя облечени в черно фигури, разпръснати във ветрило. Тримата отпред носеха лъкове. Следваха ги други двама, като ариергард.
Кобилата дръпна нагоре главата си с такава сила, че юздата се скъса, и с пронизително цвилене затича по пътя. Страхът я подкара в пълен галоп и конският инстинкт я поведе обратно към дом и конюшня. Убийците в черно отскочиха от пътя й. По-мудният скопец гледаше, изпънал уши, после тръсна грива, потърка засърбялата го шия в ръката на една кариатида, притича настрани, наведе муцуна и започна да пасе крайпътната трева.
Черните фигури се шмугнаха в молитвената порта и Хокану потрепери. Жегна го отчаяние. Изтощените му от бягането дробове все още едва поемаха дъх, виеше му се свят. Изправен пред ужасно решение, той все пак предпочете да го открият и да се бие, вместо да припадне и да се остави враговете му да го хванат в безсъзнание.
Петимата нападатели явно го чуха, защото се вцепениха като кучета, на които са посочили дивеча, и се извърнаха към скривалището му. После двама метнаха лъковете си през раменете и започнаха да се катерят.
Хокану обърна меча си и го хвърли като копие. Оръжието порази единия мъж в гърлото, прониза надолу зад гръдната кост и през сърцето. Без дори да успее да изкрещи, мъжът тупна тежко на земята, при което конят се стресна, погледна нагоре и се премести до пилона отвъд портата.
Три стрели изсвистяха към скривалището на Хокану.
Едната изтътна в дърво, а другите две откъртиха парчета от ухото на маската и се забиха в дъските зад нея. Хокану измъкна ножа, който беше скрил в препаската си, издърпа се назад, толкова навътре в нишата, колкото можеше, пресегна се с лявата си ръка и изтръгна едната стрела от дървото.
Появи се облечена в черно фигура, очертана на тъмния фон на гредите. Хвърленият от Хокану нож порази мъжа в гърлото и той се срути долу с гъргорене. Спътникът му не беше толкова глупав, че да го последва, а смъкна лъка си. Хокану видя как върхът на стрелата блесна в тъмното и настръхна при мисълта, че стрелата всеки момент ще полети и ще го порази.
Дрезгав глас извика отдолу:
— Не бързай. Дръж го на прицел. Оридзу ще се покатери на другата статуя и ще стреля по него отгоре.
Изтръпнал, Хокану осъзна, че скривалището му може да го опази само от нападение отдолу. Опиташе ли се да се прикрие от онзи, който щеше да се покатери, щеше да се окаже уязвим за стрелба с лък отдолу. А най-ужасното беше, че знанието за противоотровата, която можеше да спаси Мара, щеше да загине с него. Изруга се за припряността, накарала го да напусне Кентосани, без да отдели няколко минути, за да събере охрана.
Дори да не беше имал време да привика войници от градската къща на баща си или на Мара, можеше поне да вземе наемници.
Но беше зарязал въоръжената охрана в полза на бързината, която можеше да постигне сам, яхнал конете от Кралството. Животните можеха да надбягат и най-бързите бегачи, а Хокану беше поставил заплахата за жена си над риска за собствения си живот.
Сега Мара щеше да плати за глупостта му. Щеше да умре, последната от Акома, без дори да е разбрала колко близо е стигнал мъжът, който я обича, за да й донесе противоотровата.
До ушите му стигна тихо шумолене. Не един, а двама убийци се катереха по статуите. Щяха да стрелят по него от двете страни, а предвид умствената нагласа на старите лордове Минванаби Хокану не изключваше възможността да има скрити амбразури зад други ваяния в молитвената порта. Можеха да го уцелят, без дори да ги види.
Отчаян, хванат натясно и разтреперан от умора и гняв, Хокану стисна стрелата, единственото останало му оръжие. Приготви се да връхлети срещу онзи, който го държеше на прицел. Щеше да умре, но може би щеше да отведе още един от враговете си в залите на Туракаму със себе си.
Но докато се стягаше, за да се избута от стената, една стрела изсвистя. Той залегна, но късно. Стрелата го улучи в бедрото и се загнезди с изтупване и тъпа болка в костта.
Устните на Хокану се изпънаха в безмълвно ръмжене. Животинска болка и нажежен до бяло гняв опариха ума му до свръхестествена яснота. Той хвана пръчката и я откърши. Болката го накара да се присвие. Втора стрела изпращя в дървото, където допреди миг беше тялото му. Паднал на колене, с насълзени от болка очи, той заопипва с окървавените си пръсти за опора, за да може да се изправи.
По някакво чудо ръката му напипа нещо като дръжка. С последни сили той я стисна, изправи се и извика изненадано, щом стената се отвори и той се хлъзна надолу…