Ама разбира се! — помисли Хокану и в последвалия прилив на адреналин се изсмя високо. Безименният стар лорд на Минванаби беше направил изход за бягство за шпионите си и той случайно бе открил спасението. Капакът се отвори навън и го измъкна от тъмнината и кръстосания огън на вражеските стрели в седефеното утро.
Стъпалата му увиснаха безпомощно от гредата, щом двукрилият дървен капак зейна надолу. Скокът не беше нищо за здрав мъж, някакви си десетина стъпки. Но сега, със стрелата в бедрото си, Хокану се опасяваше, че може да припадне. Захвърли безполезната стрела, която държеше, зарита, завъртя се и задращи с другата ръка, но не можа да се хване и с нея. Раната болеше ужасно и очите му се насълзиха.
Воин в черно се появи зад него и опъна лъка си.
Хокану погледна надолу. Още врагове прииждаха откъм пътя, приближаваха се към коня, който невинно поскубваше трева и юздите му се влачеха по земята. Конят не беше опасен, но убийците оставаха нащрек заради показаното раздразнение, което бяха видели току-що. Животното забеляза приближаването им, отдръпна се от тях и застана точно под Хокану.
— Чочокан да те благослови — почти изхлипа Хокану. И се пусна.
Падна тежко върху седлото и болката в бедрото бе засенчена от съкрушителното оскърбление на мъжеството му. Скопецът изпръхтя, тръсна изумено глава й залитна на колене под удара.
— Бягай, месо за псета такова! — изкрещя Хокану, колкото за да го накара да препусне, толкова и за да облекчи непоносимата болка. Наведе се напред и се вкопчи в гривата. Макар задникът му да беше наполовина извън задния лък, а единият му крак да бе увиснал до хълбока на коня, заудря с пета и успя да вдигне коня на крака.
В този момент стрелците пуснаха тетивите. Улучен в шията, рамото и задницата, конят залитна, но щастието все още се усмихваше на Хокану: залитането го изхвърли нагоре и той успя да се закрепи на седлото. Конят препусна в галоп към дома.
Хокану бе замаян от болка. Тръсна глава и стисна зъби. Не беше стигнал чак дотук само за да провали всичко, като падне!
Но неумолимо се хлъзгаше на една страна, а и раненият кон започна да тича на все по-къси отскоци. Един, два, три… после ръцете на Хокану изпуснаха гривата, той залитна и…
И не падна. Две ръце в ръкавици го хванаха здраво.
— Проклятие! — изрева Хокану, докато двамата падаха тежко на земята. От гърлото му се изтръгна агонизиращ вик. Въздухът почерня, след това стана ослепително бял и той чу гласове.
Един от тях беше на Люджан.
— Убийци — изпъшка Хокану. — По дирите ми.
— Вече са мъртви, милорд — каза Бойният водач. — Стой спокойно да ти видя раната.
Хокану отвори очи. Небето сякаш заплува над него, нелепо зелено и изчистено от мъгла. Слънчевият изгрев хвърляше ярка светлина по лицата на патрула.
— Кобилата дойде без ездач — каза Люджан. — Предположихме неприятност на пътя. Аракаси беше ли с теб, господарю?
— Не. — Хокану изпъшка. — Остана в Кентосани. Слушайте. — И въпреки болката успя да изреди рецептата за противоотровата, единствената надежда да се спаси Мара.
С приучената ефикасност на полеви командир Люджан заповяда на най-бързия си воин да смъкне бронята и да изтича до лечителя с дадените от Хокану указания.
Пратиха други мъже за носилка, за да отнесат в имението ранения консорт на господарката.
Светът около Хокану плуваше от накъсано черно до болезнено ярко.
— Милорд — каза Люджан. — Този връх трябва да се изреже много бързо, за да не забере.
Хокану вдиша накъсано.
— Не! — изръмжа. — Не и преди да съм се върнал при милейди и да я видя съживена от противоотровата със собствените си очи.
— Твоя воля, милорд. — Бойният водач на Акома се надигна бързо и енергично. — Ударен водач — извика на подофицера си, — вземи четирима души и направете походна носилка! Милорд Хокану иска да е до господарката колкото може по-скоро!
9.
Чудо
Небето помръкна.
Тихо влязоха слуги, затвориха параваните и запалиха лампите в стаята на Мара. После мълчаливо се поклониха на господарката си, която лежеше неподвижна и бяла като платно, и излязоха. Хокану остана сам в бдението си, в тишината, която гризеше нервите му.
Няколко часа бяха изминали, откакто бяха дали противоотровата, а Мара не показваше никакви признаци на подобрение. Клепачите й не трепваха, а дъхът й нито забързваше, нито се променяше. Здрачът отвъд параваните се сгъстяваше и докато тъмнината бавно пълзеше вътре и изолираше съпруг и съпруга в смътния кръг светлина от лампите, Хокану изпита съмнение. Дали засадата при молитвената порта не го бе задържала съдбоносно и лекарството не бе стигнало твърде късно до Мара? Дали боговете не се бяха обърнали срещу тях и всичко, което бяха постигнали в живота си, не бе станало напразно от предрешената съдба?