Хокану погали ръката й.
— Сега си отдъхни. Слава на боговете, че се свести.
Мара се намръщи.
— Бебето? Какво стана със сина ни? — Но мъката на лицето на Хокану й каза всичко, което трябваше да знае. Овладя се и затвори очи. — Двама синове — прошепна. — Двама синове мъртви и не можем да пролеем кръв, за да отмъстим. — Думите сякаш изчерпаха последните й сили и тя се унесе в сън; червенина — може би от гняв, а може би от скръб — бе обагрила бледите й страни.
В същия миг нахлуха слуги. Лечителят нареди да проветрят постелята на Мара и да угасят лампите. Люджан пък пристъпи напред, хвана Хокану в силните си ръце и го вдигна от пода.
— Боен водач! — сопна се раздразнено лорд Шинцаваи. — Мога да вървя сам. Пусни ме.
Люджан му отвърна с най-обезоръжаващата си усмивка:
— Аз съм човек на милейди, господарю Хокану. Тази нощ не приемам заповеди от Шинцаваи. Ако беше някой от воините ми, щях да ти забраня категорично да се движиш с такава рана.
— И честно казано, много повече се боя от гнева на милейди. Ще те заведа при хирурга, та да извади върха на стрелата. Ако умреш от коварството на Джиро, докато Мара спи, това няма да помогне на никого. — Тонът му беше почти безочлив, но очите му бяха пълни с благодарност към мъжа, спасил жената, чийто живот бе най-важното от всичко и за двамата.
Хирургът остави оцапаните с кръв инструменти и погледна Люджан. Покритото му с пот чело лъщеше на светлината на лампата. Лицето му беше напрегнато.
— Значи не е добре? — прошепна Люджан. Ръцете му държаха здраво крака на Хокану Замаян от дозата вино, подсилено с упойваща билка, за да притъпи болката, Хокану почти не разбираше къде е и какво става. Все пак, колкото и да беше замаяно съзнанието на човек, духът му оставаше буден. Ако новината нямаше да е добра, уалът на Хокану, неговата вътрешна същност не биваше да я чуе, преди да се е съвзел достатъчно, за да запази самообладание.
Но или думите на Люджан не бяха изречени достатъчно тихо, или раненият не бе унесен дотолкова, че да не ги чуе. Хокану немощно вдигна глава и изпъшка:
— Ако има нещо лошо, държа да го чуя веднага.
Лечителят избърса ръцете си с чист парцал. Попи и потта от челото си. Извърна притеснен поглед към Люджан и той му кимна. Лечителят погледна отново консорта на Мара.
— Извадих върха на стрелата, господарю. Но беше дълбоко в костта. Има разкъсани сухожилия, някои толкова, че е невъзможно да ги зашия. — Премълча, че раната е дълбока и разкъсванията може да заберат. Щеше да сложи превръзка, но нищо повече не можеше да се направи.
— Да не би да ми казваш, че няма да мога да ходя? — Гласът на Хокану не трепна, запазил властната си острота.
Лечителят въздъхна.
— Ще ходиш, господарю. Но никога повече няма да водиш атака на бойното поле. Ще куцаш и трудно ще пазиш равновесие. В сражение всеки опитен воин ще те убие лесно. Милорд, никога повече не трябва да обличаш броня. — Поклати съчувствено побелялата си глава. — Съжалявам. Това е най-доброто, което мога да обещая.
Хокану извърна лице към стената. Дори ръцете му не се стегнаха в юмруци. Гневът и болката му останаха скрити. Но Люджан, който също беше воин, знаеше какво му е на ума: това, че все пак е наследник на баща си и Боен водач на Шинцаваи. Лошо беше за мъж, комуто предстои да понесе мантията на Велик дом, да стане сакат. Сърцето му се късаше, но не посмя да предложи съчувствие от страх, че отчаяно поддържаното достойнство на Хокану ще рухне.
И все пак мъжът, когото Мара бе взела за свой съпруг, отново показа твърдия си нрав.
— Продължи с работата си, лечителю. Заший каквото можеш, и в името на любовта на боговете, не ми давай повече упойващо вино. Искам да съм в съзнание, когато милейди се събуди, а не обезумял от самосъжаление, причинено от пиене.
— Добре, господарю — отвърна хирургът. — Ще се постарая да направя най-доброто, което мога.
— Добри слуга, в това мога да съм ти в помощ — каза тих глас откъм входа.
Хирургът се сепна изненадано, а Люджан едва не изпусна крака на Хокану и се обърна с раздразнение.
— Казах на стражата, че господарят не бива да бъде притесняван. По никакъв повод! — И замръзна изумен.
Съсухреният мъж с кафяв халат, който стоеше в края на светлия кръг, беше жрец на Хантукама, Бога на изцеляването. Люджан беше виждал такъв жрец веднъж, в деня, в който бе спасен животът на Кейоке. Знаеше колко е трудно да се спечелят услугите на такъв жрец, така че се поклони дълбоко като най-низш роб.