Аракаси излъска последната плоча и заситни обратно към писалището на чиновника. Забърса отново пода и измърмори недоволно, когато чиновникът хвърли парче хартия от таза към кошчето за боклук и не улучи. Смачканият боклук падна на почистените от Аракаси плочки. Той го вдигна, поклони се раболепно и го пусна в коша за боклук. Но второ парче хартия, увито вътре, остана в дланта му и бързо изчезна в една гънка на препаската му.
Изтърпя бутането и ритниците на търговците, докато вървеше назад по пътеката, и накрая се сви в отсрещния ъгъл.
Точно преди да затворят, когато гласовете ставаха най-гръмки и нервите най-изопнати, натруфено облечен търговец спря до писалището на чиновника, който беше агент на Аракаси, хвърли бърз поглед из помещението, видя, че всички са заети с работата си, и запита нещо.
Видимо смутеният чиновник изтърва кредата си. Аракаси топна четката за търкане във ведрото и започна нова част от пода, но наведената му глава беше извита така, че да вижда добре под ръката си разговора при писалището.
Двамата мъже говориха няколко минути. Размениха се монети от раковина, невидимо за всеки, който стоеше вътре, но не и за слуга, наведен над пода. Търговецът се огледа, очите му бяха блеснали от оживление.
Аракаси се намръщи. Къде беше виждал този човек? Къде? И отговорът го споходи бързо, след като можеше толкова вещо да отделя детайли от обстоятелства, колкото и несъвместими да изглеждаха.
С тръпка на възбуда разбра, че мъжът, облечен като натруфен търговец, не е никой друг, а самият Чумака, Първият съветник на Анасати.
— Чочокан да ми е на помощ — измърмори той. — Проклетият под няма свършване. — Придърпа ведрото настрана, като прегради вратата към нужника. Миг по-късно беше възнаграден с нов ритник в ребрата, когато чиновникът, забързал се по зова на природата, се спъна в него.
— Проклета отрепка! — Наведе се да го удари още веднъж и между ругатните заговори тихо: — Търговецът искаше да научи дали някой е разпитвал за сметките на Анасати. Казах му, че няколко съмнителни мъже с шавливи погледи са ми предложили подкуп за това, само за да го притесня.
Аракаси задави смеха си притисна лицето си в пода в робски извинителен поклон.
— Съжалявам, господарю, съжалявам. Това е адски интересна новина и ми простете за непохватността, умолявам ви.
— Простено ти е! — викна чиновникът. — Марш вън и изтъркай верандата! И гледай уличните псета да не пикаят на пилоните откъм задната уличка, докато си там.
Аракаси се поклони и припряно заотстъпва през вратата. Но макар да прати най-бързата си тайфа улични хлапета да издирят търговеца, от Чумака не бе останала и следа.
До залез-слънце Началникът на шпионите на Мара бе принуден да признае хитрината му. Това също тъй го притесни. Изстина от мисълта, че във вражеския лагер има човек, който не му отстъпва по опит в хитростите. Защото Джиро не само се беше заклел да унищожи Мара, но беше най-опасният член на фракцията на традиционалистите, която се стремеше да премахне императора. Други можеше да са по-открити в съпротивата си, но Аракаси не се съмняваше, че Джиро търси и намира изгода, като оставя други да изричат на глас желанията му. Напредъкът, постигнат в промяната на едно управление, пропаднало в застой и развала, оставаше застрашен.
Щом падна вечерта, Аракаси забърза по тъмните улици към Къщата на Седемте звезди. Трябваше да промени самоличността си и веднага да се върне при господарката си. Защото макар да беше стигнал до задънена улица в усилието си да разкрие тонга Хамой, имаше да съобщи друга тревожна новина, засягаща политическите дела в империята. Още по-притеснително беше случайното му откритие, че Чумака, Първият съветник на Джиро от Анасати, по някакъв начин е разбрал, че се налага да пази следите си.
Кой от агентите му беше разкрит, зачуди се с тревога Аракаси.
10.
Интервал
Мара се измъчваше.
Изтощението, причинено от отравянето й, минаваше твърде бавно. Два месеца бяха минали, а тя все още беше твърде слаба, за да може да пътува. Погледна слънчевата светлина, нашарила килима в кабинета й, и се намръщи. Трябваше да е в Свещения град и да присъства на свикването на съветниците на императора, което ставаше два пъти годишно. Фрасай от Тонмаргу, Имперският сюзерен, беше болен. Шепнеше се, че бил станал слабоумен от старост. Слуховете бяха безпочвени, но дори в жизнените си години като Боен водач на клан лордът на Тонмаргу беше управлявал с колеблива ръка, опитвайки се да задоволи враждуващите помежду си фракции. Мара се притесняваше. След като авторитетът на Фрасай се сриваше, а Имперският канцлер, бащата на Хокану, Камацу бе затруднен от всички страни от традиционалистките атаки, които застрашаваха не само личното му благополучие, но и това на съюзниците и поддръжниците му, тази есенна среща като нищо можеше да се превърне в бойно поле.