Отговорът на Исашани бе язвителен и прям.
— Определено не съм дошла, за да ти угаждам, като те гледам как се цупиш.
Мара едва се сдържа да не трепне. От всеки друг щеше да се наложи да изтълкува подобен упрек като оскърбление. Но в дълбоките очи на Исашани се таеше съчувствие, което я удари като шамар, защото беше искрено. Въздъхна и чувството, втвърдило се след помятането, леко се притъпи.
— Съжалявам. Не съзнавах, че настроението ми е толкова прозрачно.
— Съжалението не е достатъчно. — Исашани посегна със съвършено поддържаната си ръка, избра от блюдото плод и й го поднесе. — Яж, иначе ще повикам слугините ти и ще им заповядам да те изнесат, да те вържат на леглото и да те хранят насила.
И щеше да го направи, помисли Мара, а вероломните й слугини навярно щяха да се подчинят без да се запитат дали това не е против желанието на господарката им. Исашани налагаше авторитета си като сприхав пълководец и в нейно присъствие хората обикновено маршируваха по свирката й и внимаваха какви ги вършат. Тъй като не се чувстваше достатъчно силна, за да спори, Мара започна да дъвче резенчето джомач. Но пък тя също можеше да е пряма.
— Защо дойде?
Исашани я изгледа преценяващо. После, сякаш успокоена, че вътрешната й същност не е толкова изтощена, колкото физическата й сила, си наля чоча от чайника.
— Лорд Джиро от Анасати се е обърнал с предложения към най-големия незаконен син на покойния ми съпруг. — Гласът й беше твърд като рядка варварска стомана, в противоречие е крехката й красота.
Мара остави недоизяденото резенче плод. Челото й се намръщи.
— Уенасети?
Изящното кимване на гостенката потвърди, че точно това е името на въпросния незаконен син. Това, че Мара изобщо знаеше името, беше впечатляващо, тъй като покойният лорд Чипино бе опитвал конкубинки и куртизанки като хубави вина. Незаконните му деца бяха многобройни като скакалци и макар всички да бяха отгледани равнопоставено и честно от дома Ксакатекас, нравът и характерите им варираха като климата. Старият лорд беше делил охотно постелята си както с красавици, така и с умници, и макар никоя от майките на децата му да не беше успяла да се опълчи на превъзходството на Исашани като господарка и съпруга, сърцата на някои се бяха вгорчили от поражението и те бяха предали негодуванието си на децата. Сегашният наследник, Хопара, разчиташе на проницателния усет на своята вдовстваща майка за фамилна политика, за да държи изкъсо многобройните си незаконни роднини.
— Голямото ни щастие — добави Исашани и очите й заискриха в намек, че трудната ситуация е изгладена, — е в това, че Уенасети е син, верен на бащината си кръв. Отказал е на Джиро.
Мара остана все така намръщена, а блясъкът в погледа на Исашани не се смекчи. Като първи помощник на лорд Фрасай в ролята му на Имперски сюзерен, лорд Хопара от Ксакатекас държеше основна позиция в двора на императора. Това, че беше млад за такъв властен пост, го правеше уязвим. Бързият му усет и точните му съвети често втвърдяваха податливия на внушения нрав на лорд Фрасай, за да действа навреме и да предотврати спънки от страна на традиционалистите, които се стремяха да осуетят реформата и да възстановят премахнатия пост на Военачалника.
Премахването на лорд Хопара означаваше загуба на ключова защита: опасна стъпка по-близо до кръвопролитието и едва удържана заплаха за гражданска война. Нещо в държането на Исашани я предупреди и Мара каза:
— Имало е опит за покушение.
Лицето на Исашани бе неподвижно като порцелан.
— Няколко.
Мара затвори очи. Почувства се слаба до дъното на душата си, внезапно притисната от умора, насмалко да закопнее да се откаже от по-голямата борба и да стесни надеждите и усилията си до оцеляването на Акома пред лицето на опасностите, които се стягаха като пръстен от оголени мечове. Но все пак беше Слуга на империята, а не онова неопитно момиче, откъснато от служба на ордена на Лашима, за да оглави един обсаден дом. Враговете на императора бяха врагове и на Акома, а тя беше основната греда, крепяща тежестта на огромен покрив. За да съборят имперската власт, Джиро и съюзниците му първо трябваше да пресекат нейната подкрепа.
Непосредствено от това последва мисълта, че тонг Хамой са твърде успешни в опитите за покушение срещу приятелите, съюзниците и семейството й. Докато Джиро управляваше, Анасати щяха да продължават да прибягват до низостта да наемат убийци. Тонгът се беше превърнал в пречка, която вече не беше безопасно да се пренебрегва. Мара никога нямаше да забрави ужаса, когато за малко щяха да я удушат, нито болката от помятането, причинено от отровата. До края на живота си щеше да скърби за Аяки. Потънала в мрачни мисли, усети влизането на Хокану само по официалните думи за поздрав от Исашани.