Рицарят не се изкушаваше нито от първата, нито от втората възможност. Той вече се готвеше да се оттегли дискретно, когато внезапно го издаде конят. Не, не неговият собствен кон, който той държеше за ноздрите — той беше спокоен и тих като мишле. Издаде го конят на вълшебницата — врана кобила, която рицарят първоначално не беше забелязал между скалите. Тя прокара копито през ситния чакъл и изцвили приветствено. Жребецът на рицаря дръпна глава и отговори най-учтиво. Ехото се чу и под водата.
Вълшебницата изскочи от езерото, за момент демонстрирайки пред рицаря цялата си прелест. Хвърли се към скалата, на която лежаха дрехите й. Но вместо да грабне някой парцал и скромно да се прикрие, елфката хвана меча си, измъкна го със свистене от ножницата и го размаха изключително ловко. Това отне само миг, след който тя клекна или падна на колене, скривайки се под водата до носа си и оставяйки над повърхността само протегнатата си ръка, стиснала меча.
Рицарят се отърси от първоначалното си слисване, пусна юздата и коленичи на влажния пясък. Веднага осъзна кого вижда пред себе си.
— Приветствам те — измънка той, протягайки ръце. — Това е огромна чест за мен… Огромна чест, о, Господарке на езерото. Приеми този меч…
— А може би ще се изправиш и ще се обърнеш на другата страна? — Вълшебницата се подаде над водата. — Може би ще престанеш да зяпаш? И ще ми позволиш да се облека?
Той се подчини.
Чу плясъка на водата, когато тя излезе на брега, чу шумоленето на дрехите й, чу как тя тихо ругае, обличайки ги върху мокрото си тяло. Той гледаше враната кобила и нейната гладка и блестяща като на къртица козина. Несъмнено кобилата беше расова и омагьосана. И със сигурност беше обитателка на Faërie, също като господарката си.
— Можеш да се обърнеш.
— Господарке на езерото…
— И да се представиш.
— Галахад от Каер Беник. Рицар на крал Артур, владетеля на замъка Камелот, владетеля на Топлата страна, а също така и на Думнония, Дифнейнт, Повис, Дифед…
— А Темерия? — прекъсна го тя. — Редания, Ривия, Аедирн? Нилфгард? Тези названия говорят ли ти нещо?
— Не. Никога не съм ги чувал.
Тя сви рамене. Освен меча, в ръцете си държеше обувки и риза. Изпрана и изцедена.
— Така и предполагах. А коя дата е днес?
— Днес е… — зяпна той, крайно удивен — второто пълнолуние след Белтан… Госпожо…
— Цири — отвърна тя машинално, въртейки ръце, за да намести дрехата върху тялото си. Говореше странно, очите й бяха големи и зелени…
С типично женски жест тя отметна влажните си коси назад и рицарят неволно въздъхна. И не само защото ухото й се оказа съвсем обикновено — ни най-малко елфическо, а човешко. Бузата й беше обезобразена с грозен белег. Бяха я ранили. Но възможно ли е да бъде ранена вълшебница?
Тя забеляза погледа му, присви очи и сбърчи нос.
— Да, това е белег! — каза тя с изумителния си акцент. — Защо имаш такъв изплашен вид? Нима белезите са толкова странно нещо за един рицар? Толкова ли е уродлив?
Бавно, с двете си ръце, той свали качулката на ризницата си и отметна косата си назад.
— Наистина не е странно за един рицар — каза той не без юношеска гордост, демонстрирайки своята едва заздравяла рана, спускаща се от слепоочието към скулата. — А уродливи са само белезите върху честта. Аз съм Галахад, син на Ланселот Езерния и Илейн, дъщерята на крал Пелес, господарят на Каер Беник. Тази рана ми бе нанесена от Бреунис Безмилостния, безчестният осквернител на девици, преди да го сразя в честен двубой. Наистина съм достоен да получа този меч от твоите ръце, о, Господарке на езерото…
— Моля?
— Мечът. Готов съм да го приема.
— Това е моят меч. Няма да позволя на никой да го докосне.
— Но…
— Какво „но“?
— Господарката на езерото винаги… Тя винаги излиза от водите и подарява меча.
Девойката помълча известно време.
— Разбирам — каза тя най-накрая. — Всяка страна си има своите обичаи. Съжалявам, Галахад, или както там се казваш, но явно не си попаднал на тази Господарка, която ти трябва. Аз не подарявам нищо. И не позволявам да ми отнемат нищо. Нека да сме наясно.
— Но нали ти идваш от Faërie, Господарке? — осмели се да попита той.
— Идвам… — отговори тя след малко, а зелените й очи изглеждаха така, сякаш са вторачени в бездна от пространство и време. — Идвам от страната Ривия, от град със същото такова наименование. От езерото Лок Ескалот. Доплувах дотук с лодка. Имаше мъгла. Не виждах бреговете. Чувах само цвиленето на Келпи… Моята кобила, която тичаше подире ми.